Август – историите под повърхността
Август беше месец на книги, в които почти нищо не се оказва точно такова, каквото изглежда в началото.
Зад криминалното престъпление се появи цяла обществена система, зад старата легенда- страхът на едно общество, зад представата за „нормален“ живот- несигурността и нуждата да бъдеш приет. Имаше герои, които крият себе си, хора, чиито самоличности са подменени, истории, които променят значението си според това кой ги разказва, и минало, което колкото и старателно да бъде погребано, неизбежно намира път към настоящето.
Жанровете отново трудно могат да бъдат поставени под общ знаменател- хорър, трилър, класика, съвременна проза, магически реализъм, разкази, социална сатира. И все пак в много от книгите открих една и съща посока: опита да погледнем отвъд очевидното и да разберем какво се крие под него.
А сред всички прочетени книги този месец четири се откроиха особено силно за мен – „Не разравяй пръстта“ от Дженифър Макмеън, „Haute-Folie“ от Антоан Вотерс, „Тетрамерон“ от Хосе Карлос Сомоса и „Книга за смеха и забравата“ от Милан Кундера.
„Отделение D“ – Фрида Макфадън
„Отделение D“ ме отведе в затвореното пространство на психиатрично отделение, където усещането за опасност постепенно измества сигурността кое е реално и на кого може да се вярва.
„Вътрешен вик“ – Янка Трачук
„Вътрешен вик“ беше съвсем различна среща. В центъра на романа е Нина – млада глухоняма жена, която се опитва да изгради самостоятелен живот в свят, който твърде често вижда първо различието ѝ и едва след това човека. Това е книга за нуждата да бъдеш чут дори когато не можеш да изречеш гласа си по начина, по който околните очакват.
„Откраднаха ни“ – Людмила Петрушевска
„Откраднаха ни“ започва почти като криминален роман – подменени деца, присвоена самоличност и семейни тайни. Постепенно обаче престъплението остава на заден план и се разкрива много по-широка картина на късносъветското и постсъветското общество.
В света на Петрушевска могат да бъдат подменени не само децата, но и имената, биографиите, отношенията и моралните правила. Връзките заменят закона, хората едновременно страдат от системата и възпроизвеждат нейната жестокост спрямо други. Книгата не се нареди сред любимите ми за месеца, но идеята ѝ определено е интересна.
„Тетрамерон“ – Хосе Карлос Сомоса
„Тетрамерон“ без колебание е една от книгите на моя август.
Това е необичаен роман за историите и за силата на самото разказване. Ученичката Соледад се отделя от съучениците си по време на екскурзия, попада в тунел и започва своеобразно слизане надолу, докато достига до четирима загадъчни разказвачи. Всеки от тях ѝ разказва история, а вътре в тези истории се отварят следващи истории. Получава се структура, подобна на матрьошка – разказ в разказа, а понякога и още един разказ вътре в него.
Това е книга за порастването, идентичността, доброто и злото и за несигурността на готовите истини. А финалът предлага нова призма, през която човек може да погледне назад към всичко прочетено. „Тетрамерон“ стоя години на рафта ми непрочетен и сега си мисля, че вероятно е трябвало да го прочета именно сега.
„Нормални хора“ – Сали Руни
При Сали Руни въпросът този път беше какво всъщност означава да бъдеш „нормален“.
Конъл и Мариан тръгват от различни позиции в училищната социална йерархия. Той е популярен и привидно уверен, тя е аутсайдерът. По-късно ролите им се променят, но необходимостта да открият кои са независимо от чуждите очаквания остава.
„Haute-Folie“ – Антоан Вотерс
„Haute-Folie“ беше сред най-силните ми литературни срещи през август. Откроява се със силен стил, емоционален заряд и стабилна доза философия. Нямам търпение да ви разкажа за нея.
„Алхимикът“ – Паулу Коелю
„Алхимикът“ е от онези книги, чиито идеи отдавна са напуснали границите на самия роман и са започнали собствен живот. Пътешествието на Сантяго в търсене на съкровище постепенно се превръща в търсене на смисъл, посока и собствено предназначение.
„Цветята на клоунадата“ – Осаму Дазай
„Цветята на клоунадата“ ме върна към Йозо – героя, когото по-късно ще срещнем и в „Дисквалифициран като човек“.
След неуспешен опит за двойно самоубийство Йозо оцелява, докато жената до него умира. Но дори в този момент той продължава да използва познатия си механизъм за защита – превръща болката в представление и себе си в клоун пред останалите.
„Не разравяй пръстта“ – Дженифър Макмеън
Ако трябва да избера книгата, която най-силно ме увлече чисто сюжетно през август, „Не разравяй пръстта“ със сигурност е сред първите места.
Макмеън разгръща историята в две времеви линии – 1919 и 2016 година – и ни отвежда в малкото градче Бунс Фери, където една стара история постепенно се е превърнала в легенда, а легендата – в част от правилата, по които живее общността.
Тук особено ми допадна сблъсъкът между науката и суеверието. Когато хората не могат да обяснят нещо страшно, възниква нуждата от бързо обяснение. Появяват се слухове, виновник, ритуали и в крайна сметка история, която след поколения вече никой не поставя под въпрос.
Макмеън всъщност показва как се ражда легендата.
А когато почти век по-късно някой най-сетне започне да задава неудобните въпроси, става ясно защо предупреждението е било толкова категорично: не разравяй пръстта. Това беше първата ми среща с Дженифър Макмеън, но със сигурност няма да остане последната.
„Жената в каюта 10“ – Рут Уеър
Много силен психологически трилър, който изобилстваше от обрати.
Журналистката Ло Блеклок чува през нощта шум и е убедена, че жена е паднала зад борда. Проблемът е, че на следващата сутрин всички пътници са налице. Никой не липсва, никой не вярва на историята ѝ и постепенно въпросът вече не е единствено какво е видяла, а дали може да се довери на собственото си възприятие.
