„Тетрамерон“ на Хосе Карлос Сомоса е необичаен роман за историите и силата на разказването, за порастването и промяната, за доброто и злото, за идентичността.
Всъщност имам много интересна лична история с тази книга. Романът е написан през 2012 година, а българското издание на „Колибри“ излиза през 2015 година. По мои приблизителни сметки и спомени книгата ми е била подарена от родителите ми някъде около 2016 или 2017 година.
След това тя остана дълго време на рафта ми с непрочетени книги. Отлагах я години наред. Сега обаче осъзнавам, че вероятно всичко това е имало причина. Ако я бях прочела тогава, с тогавашния си читателски опит и литературни познания, нямаше да я усетя така и със сигурност нямаше да оценя напълно стойността ѝ като литературна творба.
Накратко, „Тетрамерон“ е роман, който се опира на устната разказваческа традиция и на похвата mise en abyme – разказ в разказа. Авторът сякаш ни подава кутия и ни приканва да я отворим. Вътре откриваме един разказ. После разбираме, че в тази кутия има още една кутия, а в нея- следваща. Получава се структура, наподобяваща матрьошка.
Това е една от най-любопитните особености на романа. Имаме разказ в разказа, а в самия вложен разказ героите също могат да разказват истории. Много уважавам авторите, които се захващат с нестандартни структури.
В центъра на основния сюжет стои ученичката Соледад. Първоначално има усещането, че е невидима, че никой не я забелязва и че вероятно никой не би обърнал внимание, ако изчезне. Всъщност се оказва, че това не е напълно вярно. Останалите я виждат, но Соледад изпитва дълбока самота и отчуждение. По време на училищна екскурзия тя се отделя от съучениците си и от преподавателите и попада в тунел. Започва да слиза все по-надолу и по-надолу, докато стига до врата. Отваря я и вътре вижда кръгла маса, около която са седнали четирима необичайни души. Те са особени и запомнящи се персонажи: Господин Формас, Епископа, госпожа Лефо и госпожа Гуин, загадъчна жена с бледа кожа. Всеки от четиримата започва да разказва история.
Всяка история е самостоятелна, но едновременно с това е част от по-голямата конструкция на романа. Когато момичето не успее да разбере правилно някоя от историите, като наказание Соледад трябва да сваля по една от дрехите си. На пръв поглед този елемент може да изглежда странен или самоцелно провокативен. С развитието на романа обаче логиката му постепенно се разкрива. Всяка история отнема нещо от начина, по който досега е възприемала себе си и света.
Това е своеобразна катабаза/ митологема за пътуването на жив герой до подземния свят и неговото успешно завръщане/ – слизане в подземния свят, след което героят вече не може да се върне непроменен. Но Тетрамерон е и вътрешното пространство на Соледад. Колкото повече истории слуша, толкова по-дълбоко прониква в онези части от човешкото, които детето все още не умее да назове.
Самите разкази са много любопитни. В тях се преплитат магически реализъм, алегории и метафори. Сомоса пише по такъв начин, че всяка история може да има повече от едно тълкуване. Значението зависи от призмата, през която човек я разглежда. В средновековния exemplum накрая обикновено има ясна поука. В „Тетрамерон“ няма една сигурна морална истина.
Романът разглежда идеята, че човекът носи в себе си противоположности и че всяко нещо има своята противоположност. Материята е представена почти като нищо, като нещо несигурно и променливо. Във всяко зло може да има добро и във всяко добро- зло.
Много любопитен разказ е построен около мъж, който събира хората от своя екип и им изнася презентация. В рамките на тази презентация той обяснява защо баща му е починал и защо дружеството прекратява работата си. Тук отново се срещаме с разказ в разказа. Главният персонаж разказва история, в която се връща към разговорите със своя баща. Текстът редува диалозите между двамата и отделни изречения, описващи какво се показва на презентацията. Преди почти всяка идея, въпрос или самостоятелна част се появява по едно изречение, което обяснява какво върви на екрана. Това е изключително оригинален похват. Той изисква въображение, защото читателят трябва едновременно да следи разказа и да използва въображението си при презентацията.
Бащата притежава необикновен дар: каквото си пожелае, може да се случи и да се сбъдне. Това го доближава до образа на Бог. Именно това е алегорията в разказа. Синът го пита защо не си пожелае да няма войни по света. Няма ли светът да бъде по-добро място, ако войните и злото изчезнат? Бащата отговаря, че е обмислял тази възможност. Представил си е какво ще се случи, но светът, който е видял, не му е харесал. Премахването на злото води до последици, които човек не може предварително да предвиди.
Това е една от много силните идеи в романа. Ако премахнем или разместим някой елемент от света, който вече е изграден, ще възникнат последствия, за които не знаем. Възможно е те да бъдат дори по-лоши от онова, което сме искали да премахнем.
В даден момент синът осъзнава, че всъщност не знае нищо за майка си. Оказва се, че самият той е плод на едно от желанията на своя баща. Бащата е пожелал умен и интелигентен син, по-силен и по-способен от самия него. В момента на прозрението и на яростта синът убива баща си.
Финалът на романа е изключително любопитен. Освен разказите в разказите, в книгата наблюдаваме и пряка авторова намеса. Сомоса постоянно ни напомня, че в момента отваряме поредната кутия и че вътре вероятно ще открием още една.
В последните пет или шест изречения авторът предлага съвсем нов прочит на цялата книга. Тези изречения са неочаквани и са способни напълно да преобърнат представата ни за случилото се. Ако погледнем през призмата, която те предлагат, историите и съдбата на Соледад се превръщат в още по-оригинален разказ.
В момента повечето му книги не са налични на сайта на „Колибри“, затова вероятно ще трябва да бъдат търсени втора ръка. Това обаче носи и собствен чар. Не знам дали от издателството имат намерение да го преиздават. Наистина много препоръчвам този роман. Като литературна творба той използва изключително оригинални повествователни похвати. Прозата на Сомоса е красива, алегорична и много въздействаща. Авторът умее да разказва истории и има пленителен стил.
Видях доста отрицателни ревюта за романа в Goodreads и като цяло оценката му не е особено висока. Не мога напълно да си обясня защо. Едно възможно обяснение е, че читателите, които познават останалите произведения на Сомоса, не разпознават в „Тетрамерон“ автора, когото очакват. Сомоса пише предимно трилъри и хорър романи, които са по-мрачни и тежки. В „Тетрамерон“ обаче нямаме типичен трилър или хорър. Имаме магически реализъм, философска притча и устна разказваческа традиция. И тук присъстват въздействащи и провокативни моменти, но въпреки това книгата не принадлежи изцяло към жанровете, с които вероятно част от читателите свързват автора.
„Тетрамерон“ е роман, в който силата на повествованието е не по-малко важна от самите истории. Не само Соледад, но и ние сме преминали през Тетрамерон- малко по-несигурни в готовите отговори и много по-внимателни към историите, с които обясняваме света и самите себе си.