„Цветята на клоунадата“ от Осаму Дазай разкрива как човек може да превърне собствената си болка в представление. Новелата ни среща с Йозо – героя, когото по-късно ще видим и в „Дисквалифициран като човек“ – непосредствено след опита му за двойно самоубийство, при който той оцелява, а жената до него умира. Йозо се възстановява в крайморски санаториум, където около него се събират приятели, близък роднина и младата медицинска сестра Мано.
Новелата разкрива границата между екзистенциалната изолация и фарса на човешкото съществуване. Вместо разговори за смъртта, вината и случилото се, стаята постепенно се превръща почти в сцена. Те се шегуват, закачат се, играят карти, пушат, говорят за маловажни неща. Йозо се шегува, приятелите му му отвръщат със същото и за известно време всички участват в общ спектакъл, който им позволява да се държат така, сякаш животът продължава нормално.
Клоунът при Дазай е човекът, който не позволява на другите да видят колко е уязвим. Това е и една от най-ясните връзки с „Дисквалифициран като човек“. Там вече ще видим докъде може да стигне това постоянно превръщане на себе си в образ, удобен за околните. В „Цветята на клоунадата“ Йозо все още не е достигнал пълната отчужденост на по-късния герой. Около него има хора, които се опитват да останат близо до него, макар самите те да не знаят как да говорят с него за случилото се.
Любопитна е и авторовата намеса в разказа. Дазай коментира собственото си писане, обръща се към читателя, прекъсва сцените, поставя под съмнение начина, по който представя героите. В основата на новелата стои преживяване от живота на самия Дазай, през 1930 г. той прави опит за двойно самоубийство с млада жена, която загива, докато той оцелява. Новелата е болезнен опит човек да превърне преживяното в литература.
„Цветята на клоунадата“ може да се прочете и като своеобразен ранен поглед към една от най-болезнените теми на Дазай: как защитата от чуждия поглед постепенно може да се превърне в отчуждение от самия себе си.
