„Сирените“ е вторият роман на Емилия Харт, който излиза на български от издателство Лабиринт. Авторката не изневерява на стила си и отново преплита съдбите на три жени, като представя силата на сестринството, женската травма, преживяното насилие и дълбоката връзка с природата, тази път се потапяме в морето.
Двете времеви линии ни запознават с Луси, която след преживян инцидент бяга към единственото място, на което се чувства защитена – дома на сестра си. Но Джес е изчезнала, а след нея са останали единствено телефонът и колата ѝ. Докато Луси се опитва да разбере какво се е случило със сестра ѝ, постепенно започва да разкрива дълбоко пазени тайни. Втората сюжетна линия ни връща назад във времето, към 1800 г., и ни разказва историята на две сестри, които са затворнички и ще бъдат отведени с кораб към Нов Южен Уелс Именно тук е една от разликите с предишния роман на Харт, „Непокорните“. Докато там историческият елемент по-скоро служи като рамка, в „Сирените“ миналото се вплита непосредствено в основния сюжет и постепенно започва да осветява събитията от настоящето.
Още самото заглавие насочва към една от ключовите символики в романа. Смирение са тези митични същества, които с песните си изкушават моряците, но Харт подхожда към мита чрез биологични и метафорични трансформации. В традиционния мит сирената е същество, което използва своята красота и глас, за да съблазнява и погубва. В романа обаче този образ постепенно се освобождава от еднозначното си значение и започва да символизира нещо много по-сложно- женската сила, инстинкта и природата, които не могат да бъдат напълно подчинени или обяснени.
Изчезнали мъже, мистериозно намерено бебе, слухове за женски гласове, които се чуват от морето- всички тези елементи изграждат атмосфера на тревожност и неопределеност. Определено „Сирените“ носи една готическа атмосфера, в която съспенса и мистерията са водещи. Може би точно заради това „Непокорните“ остава по-близо до сърцето ми. В него историческата и фантастичната нишка ми се струваха по-естествено вплетени в човешката история, докато в „Сирените“ усещането за мистерия е много по-силно и на моменти сякаш измества фокуса върху самите героини.
Макар феминизмът в романа да не се открояваше толкова ярко както в „Непокорните“, все пак Харт категорично отхвърля тропа за жените, които се конкурират помежду си. В „Сирените“ феминизмът се проявява чрез абсолютна солидарност. Жените в „Сирените“ живеят в свят, в който твърде често са поставяни в ситуации, които не са избрали сами, а телата и съдбите им са били контролирани от други. Именно затова тяхната способност да се подкрепят и да се защитават взаимно придобива особена сила. Там, където обществото разделя, противопоставя и кара жените да мълчат, Харт изгражда общност, основана на взаимно доверие.
Харт многократно противопоставя рационалното знание на интуитивното знание. Героините усещат, сънуват и предчувстват неща, които не могат да обяснят. Техните тела и подсъзнание сякаш знаят истината преди самите те да са готови да я приемат. Тук особено силно се откроява темата за наследствената памет и за травмата, която се предава от поколение на поколение. Те носят в себе си следи от преживяното от жените преди тях дори когато не знаят нищо за тяхната история.
В крайна сметка „Сирените“ е роман, в който Емилия Харт отново преплита история, митология и съвременност, за да разкаже за женската сила, която оцелява през поколенията, за травмите, които не умират заедно с онези, които са ги преживели, и за невидимата нишка, която свързва жените помежду им. Защото някои истории могат да бъдат премълчавани, скривани и забравяни, но не могат да бъдат заличени, те продължават да живеят в нас, докато някой не се осмели да ги чуе.