„В орбита“ на Саманта Харви ни пренася на около 400 километра от земната повърхност, в термосферата, ниската околоземна орбита, за да посрещнем 16 изгрева и 16 залеза с екипажа на международната космическа станция. На борда са шестима астронавти и космонавти от различни държави, събрани в тясното пространство на станцията и подчинени на един и същ ритъм- работа, наблюдение, научни задачи, хранене, сън и безкрайното обикаляне около Земята. Докато станцията преминава над океани, континенти, бури и нощни градове, мислите на героите се връщат към семействата им, към миналото, към страха, загубата, любовта.
Една от големите теми във „В орбита“ е човешката гордост- вечният стремеж да надхвърлим границите на познатото. На човека сякаш не му е достатъчна Земята, която обитава; той иска да достигне отвъд нея, да изследва, да назовава, да разбира, а понякога дори да властва над Космоса. Какво е човекът без Земята? Колкото повече героите се отдалечават от нея, толкова по-ясно става, че цялата човешка идентичност е свързана именно с тази малка планета, която от орбита изглежда едновременно величествена и уязвима.
Астронавтите в романа са хора, готови да приемат огромен риск в името на познанието. В стремежа им има нещо едновременно възвишено и почти безразсъдно- готовност да се отдалечат от всичко познато, дори с цената на живота си. Те са уязвими, несигурни, свързани със семействата и спомените си, носещи със себе си страхове, тъга и копнежи. Персонажите са по-скоро щриховани, отколкото подробно изградени, но може би именно това е част от замисъла, индивидуалната им идентичност постепенно отстъпва пред общото човешко преживяване.
От Космоса политическите граници не съществуват. Не се виждат държавите, за които хората убиват. Остават единствено естествените очертания на земята- суша и вода, облаци, пустини, океани. Това, което на Земята изглежда огромно и непреодолимо, от Космоса се оказва условно и почти абсурдно. Именно затова е толкова показателен моментът с руския член на екипажа и идеята останалите да плащат за използването на тоалетната. На Земята подобно разделение би могло да изглежда напълно логично- собственост, държави, правила, но там, на стотици километри над планетата, то губи смисъла си. В затвореното пространство на станцията всички зависят един от друг. Националността остава, но необходимостта от сътрудничество се оказва по-силна от политическите и икономическите различия. Там горе хората са преди всичко хора.
Особено въздействаща е и линията, свързана с „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“. Когато Саманта Харви описва посланието, изпратено от човечеството в Космоса- музика, човешки гласове, плач на бебе, звуци от животни, произведения на Бетовен и различни следи от земния живот- тя сякаш успява в няколко страници да събере цялата човешка цивилизация. Всичко, което сме, е сведено до шепа звуци и образи, изпратени в безкрайното пространство с надеждата някога някой да ги открие. Ние изпращаме послание с надеждата, че след десетки хиляди години някой може да го намери. Но дори това да се случи, остава въпросът: ще може ли този неизвестен разум да разбере какво сме искали да кажем? Опитваме се да кажем на Вселената: ние сме били тук, това сме ние, на това сме способни. Сред надеждата, че някой ще ни забележи се прокрадва и усещането за самота и незначителност пред безкрая.
„В орбита“ почти няма сюжет в традиционния смисъл, липсва ясна посока, в която повествованието да се движи. Това е едновременно една от най-интересните идеи на романа и причината той да не ме завладее напълно. Стилистиката на романа е в дълбоко съзвучие със самото движение, което описва. Цикличността на орбитата се пренася в ритъма на прозата, в протяжните изречения, в натрупванията, повторенията и дългите изброявания. В тази проза има и особена безтегловност, откъсване от времепространството. Погледът се плъзга от континент към облак, от океан към човешки спомен, от конкретното към философското, без резки преходи и без необходимост всичко да бъде подчинено на причинно-следствената логика. Харви съзнателно измества тежестта от техническата страна на космическия полет към неговото човешко и метафизично преживяване.
„В орбита“ печели „Букър“ за 2024 г., а журито подчертава преди всичко красотата, амбицията и изключителната съсредоточеност на романа върху „скъпоценния и крехък свят, който споделяме“. Според оценката му Саманта Харви създава „книга за един наранен свят“ и чрез своя лиричен и прецизен език успява да направи познатата ни планета отново странна и нова за читателя. Критиците също открояват необичайната форма на романа. Джеймс Ууд в The New Yorker го нарича един от най-странните и почти магически литературни проекти и отбелязва, че книгата едва се вписва в традиционната представа за роман, макар да постига нещо, на което именно романът е способен. The Boston Globe поставя акцент върху медитативния характер на текста и красотата на изреченията.
Не по-малко впечатляваща е и историята зад създаването на романа. Саманта Харви носи идеята за него в продължение на години, започва да пише, съмнява се, отказва се, а по време на локдауните отново се връща към текста- една дълго носена идея, преминала през колебание и отказване, в крайна сметка се превръща в роман, отличен с една от най-престижните литературни награди в света.
„В орбита“ на Саманта Харви е вглъбен, философски и дълбоко човешки роман, който надхвърля конкретната история и се превръща в размисъл за човечеството, за неговата крехкост, самота, амбиция.