„Ако бездомник на улицата опита да продаде картината с децата на кея, тя не би струвала нищо, но когато виси на бяла стена в красива галерия, струва цяло състояние. Когато достатъчно заможни хора искат нещо достатъчно силно, то става скъпоценно, защото тогава изкуството не се възприема с очите, а с ушите, те не плащат за картина, а за името и историята и. В техния свят достоен за уважение е не художникът, а собственикът, защото стойност имат единствено нещата, които имат цена. Ето защо децата от картината са толкова важни, че ги пази охрана, но децата на кея в истинския живот могат да умрат, без на никого да му пука.“
След като прочетох този абзац от романа „Моите приятели“ на Фредрик Бакман се замислих защо е необходимо да се поставя цена на изкуството. Сякаш все по-рядко разграничаваме стойността от цената. И това не е проблем на естетиката, а на системата, на ценностите, на начина, по който решаваме кое е значимо и кое може да бъде пренебрегнато.
Една картина е безценна, когато е в нечия галерия, но не струва нищо, когато е в ръцете на обикновения човек, на бездомния, на уличния артист. Доста често наблюдаваме търгове, в които се наддава не заради стойността на дадена картина и гениалността на нейния художник, а заради престижа, който тя ще донесе. А истината е проста: ценността на изкуството не се измерва с етикета и рамката, а с преживяването, което поражда, емоциите, които внушава въпреки субективността на изкуството. Защо трябва да крием от света красотата?
Ако се пуснем по пързалката на размишленията, ще стигнем малко по-далеч до момента със затварянето на изкуството в килия. Колко невероятни произведения са прибрани в домовете на заможните класи на обществото, скрити от очите на публиката, превърнати в личен архив. И колко парадоксално е това: творецът влага душата си, за да докосне света, а резултатът често попада в затвор. Място, където картината е ценна, но недостъпна.
Бакман много умело напомня, че често обичаме изкуството, но забравяме хората зад него. Обичаме историята в рамката, но не и историята извън нея. Напомня, че трябва да се вглеждаме в същността, а не в обвивката, в таланта, а не в името на притежателя.