„La Preuve“ е втората книга от трилогията на Агота Кристоф за близнаците. За разлика от „Голямата тетрадка“, където насилието, породено от войната, носи със себе си деконструкцията на личността, вторият роман внася умереност. Във втората част проследяваме разпадането на близкото, преплетено „ние“ на близнаците, за да се съсредоточим върху Лукас, този, който е останал в страна, травмирана от войната. Романът изостря чувствата на вина, скръб и надниква в мрачната страна на творческото съзидание.
Всички герои сякаш търсят смисъл в съществуването си в този хаотичен свят. Лукас продължава своето „каляване“, но отвъд мрака в душата му лъч състрадание бавно се прокрадва. Всички персонажи носят последствията от войната, тяхната идентичност бавно се разпада, за да внуши, че войната оставя след себе си деградация на човешкото.
Една вечер Лукас намира млада жена с бебе само на няколко дни в ръцете си. Тя е планирала да хвърли детето си във водата, но вече няма смелост. Лукас отвежда майката и детето в дома си и започва да се грижи за тях. Матиас като че ли се превръща в смисъла за Лукас, той замества скръбта по Клаус. Лукас вече не е скована и непроницаема единица с брат си. Той също така е станал по-човечен с появата на детето и любовта си към Клара, но трагедията като че ли вилнее с пълна сила в живота му. Едва към края на романа на сцената се появява Клаус, което преобръща историята.
Самото заглавие буквално преведено означава „доказателство“, но като че ли повдига повече съмнения. В първата част близнаците записват фактите обективно, така че те да бъдат „истина“, тук Лукас продължава да пише в тетрадките си, за да събере „доказателства“ за своето съществуване и това на брат си Клаус. Колкото повече подробности Лукас натрупва, толкова повече читателят започва да се съмнява в реалността на това, което чете. Освен доказателство на идентичността, Агота говори и за единственото истинско доказателство- актът на писане. „Убеден съм, че всяко човешко същество е родено, за да напише книга и нищо друго.“ Книгата е доказателство, че е живял, дори всичко в нея да е измислено или изопачено от болка. В свят, опустошен от войната и тоталитаризма, никой не може да докаже човещината и идентичността си.
Въпреки че насилието, убийствата, перверзиите са значително по-малко във втората част, стилът на Кристоф остава лишен от разкрасяване или лиризъм, отразява емоционалната дистанция, която героите си налагат, за да оцелеят. Разказът е в сегашно време, създавайки усещане за неотложност и непосредственост. Изреченията са умишлено много кратки и оскъдни, но наблюдаваме еволюция на стила, което позволява да усетим нюансите на болката, които скованият стил на първия роман не може да побере. Насилието вече не е физическо, а екзистенциално, то заличава идентичността и паметта.