Внимание може да съдържа спойлери!
Понякога не е нужно да опишеш действията на едно чудовище, за да накараш читателя да изпита дълбоко възмущение, шок и ужас. Достатъчно е да обрисуваш портрета на едно счупено човешко същество. Защото това, на което е способен човек, изгубил светлината в себе си, но обичащ до полуда ближния, е по-тихо, по-дълбоко и по-чудовищно и от смъртта.
„Беше тъмно в бялата стая, когато баща ми уби баба ми. Аз бях там“- така започва психотрилъра, „Смола“, на датската писателка Ане Рил. С това започва историята на Лив, шестгодишно момиченце, която е изолирано от света заради удушаващата любов на баща си. Началото на романа доста ми напомни на „Чужденецът“ от Албер Камю – „Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам.“. Някак без емоции се срутва една тъжна реалност. Стилът на авторката е брутален, остър, описанията са резки, натуралистични и допринасят за атмосферата на романа. Употребата на низ от прости изречения внася допълнително напрежение и тежест на ужасяващите деяния. И всичко това се редува с моменти, така красиво изписани, че сякаш думите дишат сами.
„По-късно забелязах, че въздухът изчезна. Тогава гласът започна да става все по-тънък, докато накрая оста-на само една ципа, която можеше да се пукне от някоя остра съгласна. Например от „Л“ . Или от „В““
Наратива е воден от малката Лив, но заедно с него се редуват и писмата на майка и, които внасят мъгла в историята. Именно те нашепват за ужаса, който се случвал, за нещата, което никое дете не трябва да вижда, усеща или върши. Впрочем Ане рил умело засяга мотива за счупеното детство и последствията. Децата приемат това, което родителите им казват за абсолютната истина. Те разчитат на тях да ги изградят малко по малко, да им разкрият света и живота, да им дадат обяснения за всичко. „Ясно си спомням колко се изплаших, когато един ден при първия есенен полъх листата внезапно опадаха и се разстлаха около мен по земята. Седях в езеро от изгубени сърца….. Нищо не разбирах. Не и преди да повикам татко и той да ми обясни всичко.“ Какво се случва обаче, когато детето вижда повече смърт от живот, когато участва в съхранението на новородената си мъртва сестричка, защото Лив преминава през всичко това сама, е заедно с Карл- брат ѝ, който обаче вижда само тя. „В този миг Карл дойде и я хвана за ръка. Прошепна му да не се страхува. Това бяха само дробовете на сестричката им в буркан от сладко.“ Плашещ е и факта, че Ане Рил е автор на детска литература, а толкова умело създава психологически трилър, разказан от шестгодишно дете, живяло в тих неосезаем ужас.
Персонажите са изградени в дълбочина. И въпреки чудовищните деяния на героите, не можеш да не почувстваш милост, състрадание, човешка жалост – защото мотивите им са толкова истински, толкова болезнено универсални. Докъде сме способни да стигнем, за да запазим онези, които обичаме? Бащата на Лив, Йенс, има синдрома на Плюшкин и събира всякакви ненужни вещи. В опит да държи в безопасност Лив той я обявява за мъртва. Любовта и обичта му стигат до крайност. И именно тук се появява смолата. Тя не е само буквален елемент в цялата история, не е просто начин да съхраниш една мравка в кехлибар, защото всяка година той ще става все по-ценен и все по-ценен. Смолата е метафора за неговото отчаяно желание да запази Лив „точно такава“, каквато е – неподвижна, защитена, недокосната. Той иска дъщеря му да остане завинаги близо до него, да я предпази от света, като я изолира от него. Защото основната движеща сила на персонажите, въпреки ужасните им действия, е любовта. Нима не сме всички безсилни пред любовта?
Освен растящата напрежение и амога, който провокира Ане Рил със своя невероятен стил и непредсказуемост на сюжета, тя ни разкрива как родителите могат да счупят децата си, защото крехкото им съзнание не може да приеме смъртта и реалността като тях и открива своя спасителен пояс във въображението. „Това означава ли, че макар да си мъртъв, пак можеш да съществуваш? Така трябва да е. И аз бях жива, въпреки че бях мъртва. Виждам и мама. Виси на стената над леглото ми.“
„Смола“ е истински шедьовър, който предизвиква полюсни чувства с всеки ред. Роман, в който недоброяваш действията на персонажите, но не можеш да ги осъдиш. Роман, в който стилът те обгръща и те въвлича все по-дълбоко в лепкавата, задушаваща атмосфера на една разбита семейна вселена, от която не можеш да откъснеш поглед. Въпреки че често е сравняван с „Където пеят раците“ от Дилия Оуенс, за мен двата романа са коренно различни – като тон, като чувствителност, като послание. Общото между тях е по-скоро илюзия. Затова не тръгвайте към „Смола“ с подобна нагласа – този роман стои сам за себе си и е много по-мрачен, по-интимен и по-разтърсващ.