„Панофобия“ от Валентин Славеев е огледало, обърнато навътре. Човек се взира в себе си и постепенно разпознава страховете и травмите, които дълго са живели под повърхността, притихнали под измамното усещане за сигурност, ред и контрол, което технологичният свят създава около нас.
В основата на сюжета откриваме иновативна програма за психологическа помощ, в която изкуственият интелект получава достъп до най-интимните пространства на човешкото съзнание. В терапията се включва млад мъж, притиснат от тревожност, страхове и усещане за вътрешно разпадане, като границата между героя и неговия създател остава размита.
Каква цена плаща човекът за способността да чувства дълбоко? В героя има болезнена чувствителност към света. Той улавя жестове, настроения, чуждата болка, собствените телесни реакции. Границата между него и заобикалящото го е пропусклива. Чуждото лесно прониква навътре и остава там. Човекът, който усеща другия прекалено ясно, трудно се прибира изцяло в себе си. Така силната емпатия се превръща в болезнена форма на познание. Собственото му съществуване непрестанно се пречупва през чувствата, болките и реакциите на другите, докато границите на личната му идентичност постепенно започват да се размиват. Поетичните фрагменти разкриват чувствата, които прозата не може да назове, поезията е език на онова, което остава неуловимо за съзнанието.
„Днес не знам кой съм“
На този фон изкуственият интелект се появява като съвсем различен вид съзнание. Ultra 4.0.3 разполага с достъп до огромно количество информация за човека пред себе си. Може да анализира, да открива зависимости, да се връща към спомени, да оценява реакции. Отговорът е ясен- най-сетне имаме възможността да разберем себе си. Ако някой вижда причината зад всеки страх, знае откъде идва всяка реакция и може да предвиди следващото движение на съзнанието, хаосът сякаш най-сетне придобива ред. Но колко от себе си можем да предадем на една система, преди собственото ни „аз“ да започне да се оформя според нейното знание за нас? За алгоритъмът човекът е просто низ от цифри, от проценти от чувства, които може да нагласи в перфектните съотношения, но какво ще остане от човешкото.
„Дори не мога да си представя, че реките не извират от море, което се е пречистило в недрата на земята, за да потече отново нанякъде. И после пак да се върне при себе си. Да не би водата постоянно да се влюбва в себе си, за да се желае непрестанно?“
Тук се намесва творчеството, което предполага пространство, което никой друг не владее изцяло. В него има непредвидимост, грешки, ирационален импулс, болка, памет, фантазия. Думите понякога знаят повече от човека, който ги е написал. „Панофобия“ докосва същността на творческия акт. Част от него възниква в тъмното пространство между паметта, несъзнаваното, културния опит и въображението. Ако творчеството може да бъде сведено до разпознаваеми закономерности, тогава възниква въпросът колко от неговата загадъчност ще оцелее. Свръхчувствителността ражда изкуство. През творецът трябва да премине цялата болка на света, за да създава.
Стилът на Валентин Славеев носи същата чувствителност, която измъчва героя му. Изреченията ту се разгръщат в дълги асоциативни движения, ту се прекършват внезапно, сякаш самият език губи дъх. Телесното и философското непрекъснато се докосват- една физическа болка може да отвори пропаст към мисълта за смъртта, капка вода да се превърне в образ на самотата.
Себепознанието е начин човек да намери множество свои версии. Именно тази множественост прави изкуствения интелект толкова интересен събеседник. Машината търси закономерност там, където човешкото „аз“ е изградено от противоречия. Истинската заплаха идва от човешкото желание да се освободим от тежестта да бъдем себе си. Свободата е изморителна. Себепознанието боли. Решенията носят вина. Емпатията изтощава. Творчеството преминава през пространства, в които човек понякога би предпочел никога да не влиза.
„хапвам първо тревога
после болка
накрая паника
последното парче е смъртта.“
„Панофобия“ от Валентин Славеев ни отвежда до мястото, от което вече няма накъде да отмести поглед. Остават раните, спомените, вината, любовта, страхът. Нито една технология не може да извърви този път вместо нас, човек остава сам пред собственото си отражение. И тогава най-страшното вече не е светът отвън. Най-страшното е да погледнеш навътре и да не познаеш човека, който те гледа оттам. Може би спасението започва точно в мига, в който все пак решиш да не отместиш очи.
