„Тайните убежища“ от Жером Лубри разказва историята на Сандрин, с която се свързва нотариус след смъртта на баба ѝ със задачата да изпразни къщата на баба си на отдалечен остров край бреговете на Нормандия. Тя открива странна островна общност и мрачна тайна, свързана с детски ваканционен лагер, затворен малко след Втората Световна война през 1949 г., преди да бъде намерена да се скита, покрита с кръв. Романът печели множество награди, сред които и награда „Коняк“ за най-добър роман на френски език за 2019 г.. Самият Жером Лубри е забелязан от Каролайн Лепе, дългогодишен редактор на Гийом Мюсо.
Трилърът на Лубри започва като разгръща историята в две времеви линии, като паралелно представя детския лагер на острова през 1949г. и Сюзан, бабата на Сандрин, която е част от персонала и историята на Сандрин през 1986г.. Романът е разделен на четири указателя, Островът, Горския цар, Децата и Убежището Сандрин. Във всяка от „частите“ имаме различен период от историята, който се разглежда. Лубри, също както и Франк Тилие, използва подхода на „руските кукли“/ матрьошките, при който сюжетът се разгръща на слоеве- всяка разкрита истина води към нова, още по-дълбоко скрита. Този наративен механизъм не само поддържа интригата, но и поставя под съмнение самата природа на разказаното: доколко можем да се доверим на видимото и какво остава скрито зад него. Постепенно читателят е въвлечен в процес на активно тълкуване, при който всяка нова информация променя перспективата към вече познатите събития. Наблюдава се и интересна промяна в гледната точка: разказът за Сандрин преминава от трето лице единствено число към първо лице, превръщайки се в дълбоко лична изповед за преживяното.
Централен мотив в романа са последиците от преживените травми, които водят до създаване на „убежища“. Умът ни създава истории, илюзии, в които се чувства на безопасно място и се отдалечава от реалността и травмите, но също както в приказката „Хензел и Гретел“ оставя следи, указатели, които са препратки към реалността и истината.
Ще си позволя да направя едно смело съпоставяне на две доста различни книги, но в същото време с общ мотив- „Тайните убежища“ и „Лехуса“ от Васил Попов. И при двете персонажите сякаш наричат лудост това, което не могат да си обяснят. То се превръща в нещо митично, дяволско дори.
Определено „Тайнствени убежища“ ми допадна, изключително динамичен и заплетен, развръзката си заслужава, но някак си не ме грабна толкова много след книгите на Франк Тилие, макар двамата автори да са коренно различни като стил, начинът, по който се изграждат напрежението и постепенното разкриване на истината, ми се стори донякъде сходен. Въпреки това романът има своите безспорни качества и със сигурност бих го препоръчала-увлекателен, добре структуриран и способен да задържи интереса до последната страница.
Един интересен факт, който открих покрай романа, френското издателство Калман-Леви / Calmann-Lévy/ прави кратък трейлър на книгите, които издава. Слагам линк към този за „Тайните убежища“.