„Странната Сали Даймънд“ от Лиз Нюджънт е роман, който разкрива дълбоките травми, породени от тежкото минало, социалната изолация, „различните“, на които се гледа с недоверие, менталното здраве и как медиите могат да превърнат един случай в сензация без да осъзнават последствията от това.
Романът проследява двете гледни точки на Сали и Питър. Които споделят общо минало, но подходите им в настоящите са различни. Сали Даймънд е жена, която интерпретира света буквално. Когато баща ѝ умира, тя изпълнява последното му желание, да го „изхвърли на боклука“. Този акт отприщва медийна буря и привлича вниманието на полицията, разкривайки шокиращото минало на Сали, което тя самата не помни. Осъзнавайки състоянието си, тя се обръща към професионална помощ и отбелязва напредък, докато сенките от миналото не се прокрадват в настоящето. Питър е син на похитителя на майката на Сали. Той е израснал в плен, в същата изолация и ужас, но за разлика от Сали, той е бил системно „обучаван“ от баща си да се превърне в негово подобие. Макар да не е същото чудовище като баща си, травмите от миналото се оказват непосилна задача за преодоляване. Лиз Нюджънт поставя въпроса за насилието, което се предава през поколенията. В крайна сметка и двамата персонажи го носят в себе си, но всеки избира дали да го пусне на свобода, или да се бори с него.
Динамиката на двете истории е изключително любопитно изградена. Редуват се чудовищните преживявания на Питър и нечовешкото отношение с желанието за промяна на Сали. Авторката умело анализира човека като продукт на средата. За едно дете тя е единствената реалност, то вярва безусловно на родителите си и е неспособно са подложи на съмнение принципите, които придобива. Нюджънт анализира как средата „нормализира“ ненормалното. Питър не става социопат по рождение, той е моделиран като такъв чрез системно лишаване от емпатия и наблюдение на садизъм. Социалната изолация и изборът на родителите да наложат собствения си страх от света върху децата си е тема, която се разгръща в романа, но напомня и на „Смола“ от Ане Рил и „Където пеят раците“ от Джулия Оуенс. Въпреки че мотивите на родителите в тези книги са различни, последиците остават същите. И трите героини (Сали, Лив и Кая) страдат от това, че не разбират социалните норми. Те са брутално искрени, възприемат света през сетивата си, а не през етикета и това ги прави лесни мишени за подигравки и експлоатация. В трите книги домът (блатото, островът, къщата в провинцията) е единствената сигурна територия дори когато носи спомена за преживяното насилие.
Действието се развива в малко ирландско градче. Авторката критикува начина, по който обществото съди „различните“, без да познава тяхната история. Лиз Нюджънт структурира историята на части като по този начин държи читателя в напрежение.
Определено романът надхвърля жанра трилър и ни представя един дълбок, многопластов психологически портрет на човешката психика, поставяйки фундаментални въпроси за същността на личността.
Споделям линк към интервю с авторката. https://azcheta.com/liz-nyudzhant-sas-strannata-sali-dajmand-pokazvam-edin-ot-naj-golemite-strahove-na-zhenite/