„Справихме се, хлапе“ излиза тази година от издателство РИВА с превод от Або, едновременно със световната премиера на книгата. Мемоари, които далеч не са скучни и твърде фактологични. Сър Антъни Хопкинс създава наръчник за живота, разкривайки пласт по пласт забележителната и вдъхновяващата си личност с чувство за близост, мъдрост и онази неподправена човечност.
Трудно е да опишеш мемоарите на любимия актьор на милиони хора по света-Сър Антъни Хопкинс. В „Справихме се, хлапе“ той е откровен, сантиментален и дързък. „Един ден ще им покажа“ е онази тиха мотивация, която го съпътства, той споделя, че няма контрол над живота си, че някой друг взема решенията за него и дори и да иска няма как да построи сам историята на съществуването си. Повечето от нас познаваме тези тихи, подкопаващи гласове – съмненията на близките, които понякога ни убеждават, че „няма да стане нищо от нас“. Хопкинс се бори със същото, но не обвинява никого. Вместо това, както сам казва, се научава да се „скрива“ зад един своеобразен „тъп идиотизъм“, за да не бъде закачан. И когато надеждите на родителите му към него намаляват, други хора започват да разпознават таланта му отвъд порядките на класическото образование. Разбира се в мемоарите проследяваме неговия път от детството, през старта на кариерата му, личните му взаимоотношения, дъщеря му, силата на актьорската професия, загубите, алкохолизма, голямата му любов Стела, за да достигнем до осъзнаването и приемането на „Голямата тайна“.
Забележителна е връзката, която Хопкинс успява да изгради със своя читател, историите стават все по-лични и все по-сантиментални. Мемоарите му нямат за цел да разкажат подробностите от живота на един велик актьор, който е преминал през съмнения, алкохолизъм, загуби. Хопкинс има желания да представя неговата философия за живота, да вдъхновява и да променя. Ние наблюдаваме неговата изповед за живота. Философията, която прозира от страниците, е простичка, но силна: да се осмелиш да опиташ; да се хвърляш в нещата без прекалено обмисляне и без мрънкане; да продължаваш напред, особено в трудните моменти. Вярвам, че тази мантра – да не се взимаме прекалено насериозно – може да донесе истинско облекчение на съвременния човек. В забързаното ежедневие, в прекалената самокритика и вкопчването в проблемите, Хопкинс ни напомня колко важно е да гледаме на живота с повече лекота, да оставим егото настрана и да приемем крехкостта на човешкото съществуване. И един ден да си кажем „Справихме се, хлапе“.
Не ми се иска да разкривам повече – тази книга е лично преживяване между читателя и сър Антъни Хопкинс, когото неизбежно ще почувствате като близък приятел.. Завършвам с един много силен цитат и линк към интервю на преводача Або, който говори повече за книгата.
„Казах им, че най-важното е да вярват в себе си. Да вярват в това, което правят. Да живеят, сякаш бъдещето е настояще. Да си казват неща като: „Аз съм успешен“. Както Мохамед Али заяви: „Аз съм най-великият боец на всички времена“, да казват: „Аз съм най-великият“. Обичам книгата на Доротея Бранд Wake Up and Live!. Благодарение на нея често пиша върху сценария си: Играй все едно е невъзможно да се провалиш. Животът е в движение. Това не е репетиция за голямото събитие. Това е голямото събитие.“