Вътрешният свят в поезията на Димана Йорданова
Превръща се в традиция след панаира на книгата да се прибирам с поезия от щанда на „Жанет 45“. А този път тя ме поведе към Димана Йорданова и „По гръбнака“ – стихосбирката е мост над тишината, по който минаваш внимателно, но всяка стъпка те води по-близо до себе си. С нейния отличаващ се стил поезията ѝ е остра и нежна, проницателна, разкриваща човешката болка, но в същото време светла и озаряваща.
Стихосбирката е едно своеобразно пътуване към себе си. Стиховете тихо и ударно разкриват вътрешния свят. Йорданова си служи със смели метафори и сравнения. Поезията ѝ е обърната навътре, към вътрешните битки и съмнения. Лирическият Аз е „малка телена ограда,/бодлите ми- обърнати навътре“. Вглеждаща се във вътрешната болка, тя разкрива как добротата „износва“ хората, когато тя е несподелена, когато в съвременния свят е липсващото парче от пъзела. Лирическият Аз е и „берлинската стена, съборена в краката ти,/съм/свободата съм/ на изтока и запада.“, берлинската стена въплъщава противоположностите, тя е символ на разделение, но и на освобождение. В душата на всеки вилнеят противоположности, които се преплитат и създават нашата вътрешна свобода.
В стихотворението „Ще спра точно тук“ пулсира мотивът за тръгването, но и за завръщането към себе си. Това е момент на застиване- онази секунда между дишането и въздишката, в която човек преценява дали да продължи или да се откаже. Плавният преход от телесното към вътрешното- „където свършва вената и започва съмнението“- превръща болката в метафора. Парономазията между „вена“ и „вина“ не е само игра на думи, а болезнено напомняне, че съмнението и вината често се смесват в едно и също място в нас. „Ще спра точно тук“ е преломен момент, момент на застиване и замисляне, потокът на думите спира, като създава гранично състояние между действие и отказ. „Ще си отидеш завинаги“ се превръща в „ ще си отида завинаги“, като донася усещане за неизбежност.
Тази обреченост и чувство за неизбежност се явяват един от основните свързващи елементи в стихосбирката. В „Отдясно“ прозира опозицията на надеждата, продължителността и усещането за неизменимия край. Контрастът между очакване и неосъществимост се разкрива чрез полиптот- избора на свършен и несвършен види на глагола „отляво се разсъмваше.“- „отляво не разсъмна.“. Светлината тук не е просто природен феномен- тя е емоционално състояние, което изведнъж може да угасне.
Универсалния мотив за неизбежността плавно преминава към по-личното, към възприемането на любовта. Любовта при Йорданова се крие в разстоянието. Противопоставянето на нежността и тежестта – „Всеки допир идва с тежестта си.“, разкрива сложността на интимността, в която близостта носи както радост, така и отговорност, а емоционалното свързване се преплита с лични граници и вътрешна болка. Нежността е едновременно утеха и бреме, защото всяка близост е отговорност, а всяка отворена рана — риск. Нежността се крие в парадокса на пространството. „Да не се достигнем-/ от това по-нежно/ няма.“ Да дадеш свобода и пространство, в това се изразява любовта.
„По гръбнака“ олицетворява слънчевите лъчи през облаците. Вътрешния свят нанася своите рани, а поезията на Йорданова лекува. Леката закачливост се откроява в един от любимите ми стихове.
„Прощавам на земята,
че е кръгла. Чакам те
на ъгъла.“
Анжамбманът, разделящ мисълта, ни кара да усетим тежестта на всяка дума. Леката ирония, закачливият философски елемент и очакването прозират през краткия стих. Има невероятна органична свързаност в стихосбирката „По гръбнака“. Едно своеобразно пътуване. Мотивът за пътуването и оставането присъства до самия край, олицетворява пътуването на чувствата и емоциите, на болката, която винаги остава вътре в нас и обгръща съществуването ни.
Силата на поезията на Димана Йорданова се крие в съчетаването на изтънчена изразност, богат стил, вплетен със сложни изразни средства, и дълбоко човешки чувства- болка, самота, тъга- които пронизват читателя и го заставят да се докосне до най-интимните кътчета на душата. В нейните стихове красотата на словото и истинността на емоциите се преплитат, създавайки пространство, в което личното и универсалното се срещат и отекват дълго след последната дума. Поезията на Димана Йорданова е толкова дълбоко докосваща, че заема място в сърцето и остава там завинаги, като към нея винаги искаш да се връщаш, за да усещаш отново красотата, болката и нежността на думите ѝ.