Пътника без лице
Определено не очаквах “Пътника без лице” да ми хареса толкова много. Пропуснах първата книга от поредицата за полицай Грейс Кембъл, но мисля, че поне първите две книги може и самостоятелно да се четат.
И тук Никола Бьогле доказва, че умее да изгражда силни женски персонажи. Докато се опитва да разбере истината за миналото си и да изправи насилниците си пред правосъдието, Грейс попада на зловещ заговор – план от три стъпки, способен да разруши света, какъвто го познаваме
Изключително реални ми се сториха идеите, заложени в романа. Един момент ми се запечата в съзнанието, когато Пътника разговаряше с Грейс каза- “ А красивият принцип на демокрацията, когато са се борили за свободата на словото, ще попадне под нашето управление и ще се превърне в мека диктатура. Подчертавам: „мека“, нали така. Хората трябва да си въобразяват, че продължават да живеят в демокрация, за да останат в състоянието на ступор. В това се крие цялата тънкост на подхода ни.” Колко тънка е границата между свободата и контрола всъщност!
Техниката на писане на Никола Бьогле е доста завладяваща: той използва реални събития като основа за разказ. Белгийската телевизия RTBF пише: „В „Пътника без лице“ се разгръща поредица от смразяващи истории, една от които предизвиква скандал в Германия през 60-те и 70-те години на миналия век: проектът Кентлер. В този проект административните институции на Берлин съзнателно са настанявали изоставени или осиротели деца в семействата на педофили. Хелмут Кентлер, сексолог, психолог и университетски професор, успешно е индоктринирал хората с идеология, твърдяща, че педофилите обичат децата толкова много, че децата биха били по-щастливи в любящо семейство, отколкото в такова, което може би не. Тази идеология е била толкова широко приета, че правителствените агенции са одобрявали, прикривали и дори насърчавали този проект до началото на 2000-та.“
Друг любопитен елемент от сюжета е „Гайдарът от Хамелн“, който разказва историята на гайдар, който идва в селото, за да прогони плъхове с мелодиите на флейтата си. Този мотив доста ми напомни за романът на Тери Пратчет „Морис и неговите образовани гризачи“. Тук обаче не говорим за приказен елемент, а за доста реалистичен и плашещ разказ.
В крайна сметка „Пътникът без лице“ се оказа не просто трилър, а силно предупреждение за опасностите, които се крият зад уж благородни идеи и механизми на власт. Никола Бьогле умело преплита фикция и реални исторически събития, за да ни напомни колко лесно свободата може да бъде подменена, а истината – манипулирана. Книгата оставя траен отпечатък не само с напрегнатия си сюжет, но и с дълбоките морални въпроси, които поставя. Определено е роман, който те кара да мислиш дълго след последната страница – и още повече те подканя да посегнеш към следващата история за Грейс Кембъл.
Архипелагът на забравените
Дистопия и утопия се преплитат в романа “Архипелагът на забравените”. Този път бъдещето на човечеството ще се разгадае от Грейс Кембъл и добре познатия ни персонаж от поредицата за пациент 488- Сара Геринген.
Двете се впускат в опасното предизвикателство да разкрият третата част от плана на „Олимп“, но ситуацията бързо излиза извън контрол и сякаш двете полицайки губят почва под краката си. Романът разиграва контраста между двете героини (Грейс Кембъл и Сара Геринген) и между две визии за бъдещето (технологично срещу завръщане към по-примитивно общество).
И тук откриваме типичния стил на Бьогле, в основата на сюжета има още по-коварна конспирация. Като тук теориите съвсем не са невъзможни, а някои от тях са плашещо близки до реалността, която ни заобикаля. Някои хвалят главоломното му темпо и ангажираност, докато други критикуват излишъка от идеологически дискурс, който задушава сюжета, понякога превръщайки hf в манифест.
Определено е както и самият автор го нарича, роман с лъч надежда. Няма да навлизам в подробности, за да не отнема удоволствието от историята, но ще споделя, че много се зарадвах на завръщането на Сара – безспорно един от най-силните и запомнящи се персонажи.
„Архипелагът на забравените“ е завладяващо четиво и блестящ завършек на двете поредици. Романът не просто затваря два мащабни сюжетни света, а ги преплита в едно цялостно и емоционално приключение, което оставя читателя едновременно замислен и удовлетворен. Никола Бьогле за пореден път демонстрира умението си да гради напрежение, да поставя морални дилеми и да вплита болезнено актуални теми в динамичен трилър.
