„Първа кръв“ от Амели Нотомб е може би най-личният роман на авторката. В него тя приема гласа на баща си, Патрик Нотомб, за да разкаже детството му, строгото му възпитание и навлизането му в дипломацията. По време на пандемията през 2020г. Нотомб губи баща си без да се сбогува с него, но успява да го направи чрез литературата. Самата Нотомб споделя, че не е имала лесни отношения с баща си, което би могло да е странно предвид факта, че страшно много го обича. Тя е най-малката от трите му деца, но е приличала изключително много на баща си. Заради естеството му на работа, дипломат, когато Амели е била малка, в дома им са се събирали хиляди хора и всички са отбелязвали невероятната прилика помежду им. Дори в някакъв момент тя се е запознавала с хората, облечена в детската ѝ рокля, с „Bonjour, je suis Patrick!“/ „Здравейте, аз съм Патрик!“. Именно тези моменти са били объркващи за Амели и са усложнили по някакъв начин отношенията им. По-късно тя осъзнава кой всъщност е баща ѝ както самата тя казва- „каква привилегия е той да бъде мой баща“.
В „Първа кръв“ усещаме една топлота и възхищение към живота на Патрик. Въпреки че книгата се различава от останалите романи на авторката и тук се прокрадва тънката ирония и проницателния стил на Нотомб. Тя описва двата различни свята в които е израснал Патрик. Студеният, буржоазен дом на майка му, където той е пренебрегван и самотен и Пон-д’О, имението на неговия дядо, поетът Пиер Нотомб. Там цари „благородна мизерия“- глад, студ и дива свобода сред глутница от братовчеди. От мълчалив Патрик става комуникативен, което предопределя професионалната му кариера- дипломацията.
Символиката на кръвта освен с благородническото потекло на бащата на Патрик се свързва и с неговата фобия. При най-малката гледка на кръв той припада. Това е ироничен контраст с по-късната му роля на дипломат в кървави конфликти. В романа е засегната именно историята на Стенливил през 1964. Градът се превръща в епицентър на бунта на т.нар. „Симба“ – радикални последователи на убития Патрис Лумумба. Ситуацията се влошава критично, когато бунтовниците вземат за заложници над 1600 чужденци – предимно белгийци и американци, живеещи в града. Патрик Нотомб е само на 28 години и е назначен за консул на Белгия в Стенливил. В романа Нотомб описва как баща ѝ всеки ден е трябвало да проявява изключително хладнокръвие. Той е принуден да преговаря с лидерите на бунтовниците, включително с непредвидимия Кристоф Гбение. Амели акцентира върху психологическата тежест: Патрик е знаел, че всяка негова дума или жест могат да доведат до незабавната екзекуция на всички заложници или на самия него. Самият Патрик по-късно ще напише книга за преживяванията си.
Споделям интервю с Амели Нотомб, в което тя разказва повече за книгата с нейния типичен хумор и проницателност.