Десетгодишната Мона живее с крехкото съзнание, че всеки миг може да бъде последният, в който вижда света. Заплашена от внезапна слепота, тя се отправя на пътешествие с дядо си, който ще разкрие цялата красота на изкуството и живота между залите на Лувъра, музеите „Одисей“ и „Бобур“. Под претекст, че я води на така необходимата психотерапия, той я повежда към същността на красотата, болката, надеждата и живота.
„Очите на Мона“ от Тома Шлесер е многопластов роман, който редува моменти от ежедневието на Мона като посещенията при доктор Ван Орст, моменти в училището, в антиквариата на Пол, баща ѝ, с анализите, които детето прави с дядо си на картините в музеите. Всяка сряда те се спират само на една картина, Шлесер първо описва картината, а след това разкрива дискусиите на своите персонажи. Анри оставя Мона сама да разкрие смисъла, заложен в картината, като едновременно с това разкрива и историята зад нея. След всяко посещение има житейска поука, която променя Мона, тя става по-смела, по-зряла и ставаме свидетели на нейното израстване. Има дори и нотка на мистерия в романа, който засяга смъртта на така обичаната от всички Колет, бабата на Мона. Никой не иска да говори за това и Мона сама решава да научи истината без да подозира колко силна връзка има с нея.
Шлесер, историк на изкуството, популяризира изкуството, без да е педантичен, използвайки художествена литература, за да направи анализите достъпни. Той ни показва, че изкуството далеч не трябва да се възприема като предназначено за ерудирани хора, нито като нещо твърде далеч от истинския живот. То не трябва да плаши, а да предизвиква любопитство. Напротив именно чрез детските очи разкрива смисъла на изкуството, да провокира размисли, чувства, промяна. В същото време доказва колко значими са историите зад всяко едно платно, житейски истории, които ни приближават до великите майстори.
Самият Тома Шлесер споделя, че диалогът между Мона и нейния дядо всъщност отразява онзи вътрешен разговор, който всеки от нас води, когато застане пред една картина. Първичният импулс, чистото чувство, възторгът от новите форми, цветове и усещания се преплита с културния ни багаж, със знанието и опита, които носим в себе си. И наистина, романът ни превежда през пластовете на човешката история, запознава ни с различни епохи и художествени тенденции, но без да изпада в суха фактология или академична строгост. Напротив, разказът е жив, дишащ, увличащ. Четенето се превръща в преживяване едновременно образователно и силно емоционално.
Романът постоянно напомня, че гледането не е пасивно приемане, а активна интерпретация. Човек не взима смисъл от картината като готов продукт, той го извлича, сглобява, допълва, а понякога и променя според собствените си страхове, надежди и въпроси. Възможната слепота на Мона превръща „отвъд видимото“ в основна идея: истинското виждане е вътрешно, памет, внимание и разбиране, които могат да надживеят самия поглед.
За мен „Очите на Мона“ е своеобразно пътешествие из вътрешния ни свят, а изкуството се превръща в елемент, който не говори за себе си, а ни разкрива живота, неговият смисъл и тънките нишки на нашето съществуване.. Изкуството е нашата терапия, която ни помага да преминем през пъстротата на ежедневието, през емоциите и поуките, които ни изграждат. Изключително много ме докосна и вярвам, че е един пътеводител на живота. Споделям един невероятно красив цитат.
„Това всъщност е урокът от детството – загубата. Като за-почнем със загубата на самото детство. Разбираме какво е било, когато го загубим, и научаваме, че ще губим всичко и винаги. Научаваме, че загубата е необходимо условие за усещането за живот и за неговата пълноценност. Вярваме, че порастването означава да трупаме печалби: печалби от опит, знания, материални печалби. Но това е измамно. Да порастваме, означава да губим. Да живееш живота си, означава да приемеш загубата му. Да живееш живота си, означава да умееш във всеки миг да му кажеш сбогом.“