Представете си Франк Тилие, който публикува роман, представен като последния ръкопис на Кейлъб Траскман, починал писател, чийто син издава текста и добавя собствена развръзка.
В самия ръкопис проследяваме Леан Морган – авторка на криминални романи, на която започват да се случват събитията от собствените ѝ книги. И това не е всичко. Романът, „Недовършеният ръкопис“ , който тя пише, разказва историята на серийния убиец Арпажон, който също пише романи и описва в тях собствените си престъпления.
Дръжте се, защото следващото разкритие още повече ще ви завърти главата – вдъхновението за Арпажон идва от истинския убиец на дъщерята на Леан. А както става ясно още в началото, тя може би е все още жива. Единственият човек, който би могъл да го докаже, съпругът ѝ, е загубил паметта си след нападение.
Тъй като не искам да издавам невероятното преживяване от заплитането на историята и развръзката, ще спра до тук. Само ще си позволя да кажа, че не всичко е такова, каквото изглежда. Внимавайте за детайлите, защото краят буквално ще ви отвее.
„Недовършеният ръкопис“ е разказ в разказа (mise en abyme), в който границата между автор, герой и реалност постепенно се размива. Сюжетът е многопластов, фрагментарен и съзнателно дестабилизиращ, така че читателят да не се чувства сигурен нито в гледната точка, нито в логиката на събитията. Самият Тилие споделя, че е целял да покаже какво се случва в главата на авторите на трилъри, защото много често се е сблъсквал с реакцията на читателите, които гледат смущение заради жестокостта, която техните книги представят.
Психологическата плътност на романа също заслужава внимание. Персонажите не са изградени единствено като функционални носители на действие, а като фигури, разколебани от вина, страх, травма и разпадаща се идентичност. Тилие противопоставя хипермнезията (способността да се помни всичко до най-малкия детайл) на амнезията (загубата на спомени), изследвайки как тези състояния влияят на идентичността и разследването.
Романът се потапя в най-мрачните кътчета на човешката природа, включително тежки теми като садизъм и Darknet, а в основата на престъпленията стоят примитивните желания на мъжете за контрол и насилие върху жените. Стилът на Тилие е изключително детайлен и жесток. Той вгражда в текста палиндроми, думи, които се четат еднакво в двете посоки, анаграми и скрити улики, които превръщат четенето в решаване на пъзел. Впечатляващо е колко добре изгражда интригата, Тилие създава истински лабиринт, в който се губиш, а накрая стоварва най-уникалния plot twist.
Романът ме впечатли изключително много и се превърна в най-добрия трилър, който съм чела наскоро. Нямам търпение на прочета и другите две книги от поредицата.