Докато четях „Клара чете Пруст“ се замислих коя е моята мадленка, която пази спомена за чувството при първия прочит. Отдавна нося в себе си любовта към Прустовата идея, че вкусове и аромати могат да ни върнат мигновено към точно определен момент от живота ни. При мен тази памет не живее само в сетивата, а и в предмети, в книги, които се вписват перфектно в тази идеология.
„Записките на Малте Лауридс Бриге“ от Райнер Мария Рилке. Това е първият роман на поета, едно сюрреалистично пътуване изповед на една търсеща душа, която преминава през сънища, блянове, видения, която се опитва да осмисли човешката природа, смъртта, самотата. Рилке използва фрагмента като форма на истина. Разпокъсаността на текста отразява разпада на вътрешния свят на героя, както и невъзможността на модерния човек да намери цялост и смисъл в една отчуждена реалност. Градът не е фон, а жив организъм- студен, безличен и заплашителен, който усилва усещането за самота и страх от смъртта, болестта и времето.
От както се помня обичам книгите и литературата, но имаше период в гимназията, в който бях загубила този блясък в живота ми, докато не се срещнах с тази книга. Макар тогава думите да резонираха с грижите на един тийнейджър, до ден днешен зачитайки я, чувствата и емоциите ме връхлитат по същия начин.
Нямам спомен как е достигнала до мен, навярно чрез някой от панаирите на книгата в София, спомням си, че я прочетох за първи път февруари преди вече 7/8 години. Всеки ред ме караше да спирам и да се опитам да възприема гениалността на думите. Исках да подчертая всяко изречение, да го запомня, да стане част от мен. Това е роман, който ме кара да се съмнявам в реалността, в живота, в тишината между мислите, който кара сърцето ми да бие по-силно и по-силно, ред след ред. Трудно е да се облекат чувствата в думи, особено когато не си писател. Затова ще се задоволя с най-честното, което мога да кажа- това е книга, която си заслужава. И то дълбоко, истински, безусловно. Скоро- повече за нея.
Може би затова тази книга остава моята мадленка- не просто спомен за първия прочит, а живо доказателство, че литературата има силата да ни намери точно когато сме се изгубили. „Записките на Малте Лауридс Бриге“ не е книга, която остава на рафта, тя остава в теб. И може би именно това прави една книга истински значима: когато след години все още те разпознава.
„Треската бушуваше в мен и изваждаше на повърхността знания, образи и факти, за чието съществуване не бях и подозирал; лежах, затрупан от самия себе си, и очаквах мига, в който щях да получа заповед да напластя всичко това отново в душата си, внимателно и в пълен ред. Тогава ме обзе ярост, нахвърлих всичко на купчина в себе си и се опитах да го побера, но така вече не можех да се затворя. Започнах да крещя, както си бях полуотворен, крещях и не спирах.“
„Съдбата обича да изнамира образци и схеми. Тежестта ѝ обаче се изявява в усложнението. А самият живот е тежък от простота.“