В трънското село Вракола се случват необикновени неща – няколко човека са убити по невиждан начин, други се събуждат с особени белези по тялото. Сякаш над селото е надвиснало нечовешко зло. Настаненият в старчески дом Емил, заедно с граничния полицай Божана Горнева, започва да разследва странните случаи и се натъква на потулени от миналото загадки и на оживяло от българския фолклор чудовище. В битката със злото ще им помага и един възкръснал мъртвец, който има несвършена работа на този свят…
„Мамник“ преплита трильр, фентьзи, мистерии, романтика, български фолклор и митология, българска история. Романът се движи в няколко времеви линии: в настоящето проследяваме как Божана и Митко са по следите на митичното създание Мамник, а в ретроспекциите от 1932 г. се разкрива историята на организацията Въртоп и съдбата на българите на границата със Сърбия- хора, разделени между територии, чиито домове са в България, а животните им остават в Сърбия след тежките последици от Ньойския договор. Двете линии са пряко свързани и се преплитат, изграждайки силно драматичен и многопластов сюжет.
Персонажите в романа са много добре изградени и изключително саможиви. Тяхното присъствие е едно леко намигване към читателя, който няма как да не се припознае в някой от тях. Един от любимите, смятам, образи е Митко. С неговия хумор той е глътка свеж въздух в историята, сред мрака и наред всички злини, той е онзи поглед, който е над нещата. Божана от своя страна се бори със страховете си, бори се с обществото, което заради нейните две различни по цвят очи, вярва, че тя носи нещастие. Истината, разбира се, е далеч от предразсъдъците. Божана изживява една истинска и пламенна любов с Лазар, плътника. Васил Попов успява изключително умело да вдъхне живот на героите си, като същевременно с това изгражда един сложен, заплетен сюжет.
Динамиката е безмилостна – сюжетите се преплитат, темпото не спира, а напрежението расте, докато читателят едновременно иска да стигне финала и се страхува от него. Подходът към историята е до последния момент читателят да не знае кой е злосторникът. За мен именно този избор успява да задържи вниманието и напрежението и да увеличи интереса. Безспорен е фактът, че Попов успява много добре да вплете в интригата фолклорни и митични вярвания по начин, който е едновременно достоверен, завладяващ и запомнящ се.
Мамникът е много повече от създание, което „мами“ хората, като ги вика с гласа на някой техен близък. Той се храни от болката на хората. Неговата сила показва колко болка може да се събере в един човек, колко разкаянията по минали решения и действия могат да завладеят съзнанието на човек, като го обгърнат в мрак. Защото както казва Емил- „Тва, от което вu e страх всичите, не е просто неква демонична птица в тьмното… Страх ви е от собствените ви чудовища – тия, дето растат вътре във вас!“
Едно от най-силните качества на романа е способността му да преплита свръхестественото с човешкото. Злото в „Мамник“ не е само митично създание – то е и страхът, и тишината, и вината, и травмите, които хората носят със себе си. Борбата срещу него е едновременно външна и вътрешна, а героите растат и се променят чрез нея. Точно тази многопластовост прави книгата толкова наситена и оставяща след себе си усещане за пълнота.
Финалът на романа пък е емоционален вихър- едновременно удовлетворяващ и тъжен, светъл и мрачен. Попов не разчита на евтини ефекти, а на добре изградени предпоставки, които водят към силно и логическо заключение. „Мамник“ е доказателство, че съвременната българска литература може да бъде дръзка, оригинална и дълбока, без да губи връзка с корените си. Вярвам, че Васил Попов успява с майсторство и талант да намери своето място на сцената на българската литература с предпоставки да завладее и световната.