„Български рози“ от Георги Тенев е удар по идентичността на българското съвремие. Притеснителна е съдбата на реалността, в която живеем и нейното бъдеще, което сякаш потъва в мрак. Романът ни потапя в атмосферата на България в началото на XXI век, като разкрива нестихващата битка за власт, уговорената политика, съдбата на богатите и на бедните, на тези, от които не зависи нищо и на другите, от които зависи съдбата на всички.
Бялата къща със своята традиционна символика на цвета на чистота, невинност, святост разкрива собствения си крах. Архитектурата пази своите създатели, но под покрива на естетиката, на интелигенцията навлиза обикновеното момче от прашните квартали. „Светът на наблюдаваните има свой живот и той не ви е подвластен, писачи и четящи. Когато правите реалност, не знаете какво създавате.“ Ножицата между различните класи в нашето общество е толкова широка, че изниква въпроса възможно ли е въобще да бъдеш успешен и морален в страна, която е приклещена в хватката на хищника, на носталгията по едно неслучило се минало? Въпрос, чиито отговор търсим все още, десет години по-късно от написването на романа. „Когато имаш – имаш. Когато нямаш – и това не го имаш. Защото да нямаш е форма на имане, а да не имаш е просто форма на страдание.“ В обществото на прехода хората не просто са бедни, те са лишени от перспектива. Богатството и липсата му вече не са икономически категории, а измерители на човешката стойност. Така авторът показва как социалното разслоение унищожава личността.
Съдбата на интелигентния човек е на ръба на обречеността. Елитът е там със своите познания, за да изпълни своя дълг към обществото. Но възможно ли е това в контекста на действителността, възможно ли е да останеш верен на принципите си, на морала? „В него е заложен един основен проблем, вътре в Трейман съществува интелектуалец, тоест невъзможен социален изрод.“
Още от мотото на книгата Тенев задава сложния въпрос- можеш ли да бъдеш едновременно богат и почтен и ще има ли кой да негодува срещу реалността. „Никога само трудът не е направил някого богат. Демони, духове от черната материя, идват при повикване и отварят врата. Така някой стават господари на този свят.“ Богатството е обрисувано като форма на власт, изолация дори морална деформация. Богати в романа са част от новия елит на прехода- хора, които живеят в свят на лукс и привилегии. Но не е ли плашещо колко много сегашната реалност се приближава до отминалия социализъм и капитализъм. Основната черта на една демокрация е свободата, но не всички герои в романа я притежават. Не ни ли доближава още повече до едни автократни модели? Общество, което преследва различното мнение, лесно може да се превърне в репресивно. „И богатите хора в тази страна са достатъчно бедни, от което идва драмата.“ Защото когато обществото започва да се интересува повече от скъпите автомобили по евтиния и некачествен асфалт, то измества фокуса от съзиданието- инвестиции в производство, образование или култура, към демонстрацията на статус- икономика, изградена върху суета и престиж. Корупцията е „хронична болест на бедната държава.“, защото властта се използва за лично оцеляване и облагодетелстване.
Персонажите в романа са пълнокръвни, те са хората около нас, сблъскваме се с тях ежедневно. Те говорят достатъчно сами за себе си, авторът изключително умело разкрива мислите и разсъжденията им, успява да разкрие връзката между бедните и богатите в единната система. И Дора, и Лия, и Трейман носят със себе си несигурността, мрака, тегнещ над съвременното общество. На моменти те сякаш говорят с вътрешния ни глас, казват истините, които не смеем да си помислим, чувстват заедно с нас.
Несигурността, мрачните предсказания в романа, този лош сценарии, който развиваме и се молим да не се случи, днес сякаш продължава да изгражда своите персонажи. „Български рози“ излиза пред 2016г., но днес десет години по-късно много от идеите му звучат не като художествена измислица, а като диагноза на съвременността. Десет години по-късно технологиите, луксът и външният блясък са още по-видими, но усещането за самота, липса на смисъл и отчуждение не е изчезнало. Продължаваме издирването на почтеността, а децата са все още по улиците със своите идеали и търсят отговорите, но и тяхната съдба е на ръба на разрушението, някои от тях са поели по пътя на апатията и вътрешното саморазрушение, друго на гнева и целта за възмездие.
„Български рози“ е роман, който взе частица от мен, за да продължи своя живот, блестящ стил и болезнено реален.