„Никой не може да каже дали е въпрос на талант на автора или е достойнство на изданието. Мненията се различават. Но много читатели само като погледнат коридорите между редовете и разбират дали книгата е добра и заслужава да се прочете. Делгадо отиде до библиотеката си и извади старо издание на „Евгения Гранде“ и ми я сложи в ръцете. Поиска да я отворя и да потърся на която и да е страница вертикални или диагонални улички, очертани от разстоянията между думите. И наистина, открих широки улици, които се спускаха от ред на ред, пресичаха параграфи, понякога прекъсваха, а после поемаха в диагонал, от дясно на ляво, от ляво на дясно или пък право надолу.
– Писател, който не притежава ритъм във фразата, не може да постигне това. Ако развали езика с две или три думи с повече от четири срички в едно и също изречение, неминуемо ще наруши улицата, а оттам и ритъма. Тука такова нещо няма. Недодялано издание с прекалено тесен или прекалено широк текст на страница-та ще деформира тези фигури, на които окото се наслаждава, да кажем, неусетно.“
Този интересен цитат е от новелата „Къщата от хартия“ от Карлос Мария Домингес. „Коридорите“ в текста имат цяла традиция- само че идва основно от типографията, не от литературната критика. И е интересно, защото там идеята е почти обърната спрямо мнението на Делгадо. В професионалната типография има термин „rivers of white“ („реки от бяло“) – точно онези вертикални/диагонални канали от празно пространство, които се появяват, когато разстоянията между думите по някакъв начин съвпадат в няколко последователни реда. Типографите ги смятат за дефект – защото окото започва да следва тези вертикални „реки“ вместо да чете линейно по реда, което нарушава ритъманачетене и уморява читателя. За Делгадо, тези „улици“ са естетическо удоволствие и знак за стил.
За мен обаче няма как тези „коридори“ да бъдат нито мерило за класата на писателя, нито за съвършенството на стила. Доста често тези бели пространства се образуват съвсем случайно, а не са стилово решение както например са някои от стихотворенията на Аполинер под формата на калиграми, които използват подредбата на думите, празните пространства, разчупването на реда като част от смисъла. Белите пространства, които понякога се спускат между редовете като случайни улици, са по-скоро каприз на набора, отколкото резултат от авторово майсторство. Те зависят от технически решения- ширината на колоната, избрания шрифт, междуредието, границите на страницата, дори от това дали издателят е решил да спести място. Едно и също произведение, набрано по различен начин или в различни епохи, ще образува различни „коридори“, а понякога няма да образува никакви. Това само по себе си показва, че визуалната подредба не може да бъде критерий за литературна стойност.
За мен показател на литературно майсторство ще си остане синтаксиса, ритъмът, метафорите, идеите и смисълът на даденото произведение. В крайна сметка външният вид никога не е гаранция за стойността.