Има книги, които остават в сърцето ни завинаги. Препоръчваме ги отново и отново, но истината е, че ни се иска нещо друго, да ги прочетем пак, сякаш за първи път. Без очаквания, спомени. Само чистото усещане от срещата с историята и онова тихо вълнение, което те кара да се влюбиш отново.
„Докъде се издигаме в мрака“ на Скуоя Нагамацу е блестящ роман за бъдещето, за сбогуванията, за невидимите нишки, които ни свързват. Романът изкарва на светло мрака в човешката душа. Трудно ми е да опиша емоциите, които предизвикват различни съдби в романа, но за първи, а може би и единствен път в живота си, съм плакала заради прасе. Чувствата, които оставя след себе си тази книга не отминават. Вярвам, че „Докъде се издигаме в мрака“ намира всеки в точния момент, но аз няма да спра да я препоръчвам.
Доста съм писала за „Чуй ме“ от Маргарет Мацантини, но това е една трудна изповед за грешките в живота, за разкаянието и за тъмнината в човешката душа. Със своя блестящ стил Мацантини ни вкарва в емоционална въртележка, редувайки гняв, състрадание, отвращение. За първи път се сблъсках толкова отблизо с мъжката логика, стояща зад насилието, чувството за надмощие, за право, за изкривена принадлежност. И може би най-разтърсващото е, че тази перспектива е разказана от жена. Гениално!
„Смола“ на Ане Рил е роман, в който недоброяваш действията на персонажите, но не можеш да ги осъдиш. Роман, в който стилът те обгръща и те въвлича все по-дълбоко в лепкавата, задушаваща атмосфера на една разбита семейна вселена, от която не можеш да откъснеш поглед. Защото това, на което е способен човек, изгубил светлината в себе си, но обичащ до полуда ближния, е по-тихо, по-дълбоко и по-чудовищно и от смъртта.
За „Записките на Малте Лауридс Бриге“ на Райнер Мария Рилке имам отделен пост в блога, наименуван „Моята „мадленка“ в секцията „Страница 247“. Нямам спомен как е достигнала до мен, навярно чрез някой от панаирите на книгата в София, спомням си, че я прочетох за първи път февруари преди вече 7/8 години. Всеки ред ме караше да спирам и да се опитам да възприема гениалността на думите. Исках да подчертая всяко изречение, да го запомня, да стане част от мен. Това е роман, който ме кара да се съмнявам в реалността, в живота, в тишината между мислите, който кара сърцето ми да бие по-силно и по-силно, ред след ред. Едно сюрреалистично пътуване през човешкото душа с толкова гениален стил на автора.
„Седмата функция на езика“ на Лоран Бине впечатлява с оригиналността на своя сюжет. Дързък роман, който поднася неочаквани обрати и размътва съзнанието. Всичко започва с мистериозната смърт на Ролан Барт, но бързо се превръща в нещо много повече- политическа интрига, академична конспирация, лов на тайна формула, която може да промени всичко. Съществуването на въпросната седма функция, която може да управлява света, предизвиква една луда надпревара между философи, лингвисти, литератури, полиция, политици.
