Втората книга от трилогията на Франк Тилие, „Имало едно време… два пъти“, е един изключително гениален трилър, който разкрива най-мрачните и чудовищни кътчета на обърканото човешко съзнание. Тилие често вгражда книги в книгите си. Тук сюжетът е тясно свързан с предходния роман, като авторът играе с възприятията на читателя чрез огледални образи и повтарящи се мотиви.
Проследяваме историята на Габриел, жандармерист, който издирва седемнайсетгодишната си дъщеря Жули, изчезнала през 2008г.. Сюжетът започва с пристигането му в хотел „Фалез“, където Жули е работила преди да изчезне. Габриел получава достъпа до регистъра на гостите и се настанява в стая 29 на втория етаж. След като се събужда обаче посред нощ от силен шум- навън валят мъртви птици, той установява, че се намира на партера в стая 7, Още по-шокиращо е разкритието, че годината вече е 2020-а и са изминали дванайсет години от изчезването на дъщеря му. Проблемът е, че Габриел не помни абсолютно нищо от този период.
Темата за амнезията е поднесена по изключително оригинален начин. Читателят проследява как главният герой постепенно се връща по собствените си следи и на практика преживява историята наново, опитвайки се да разбере какво е търсил през тези дванайсет години. По този начин той сякаш отново „написва“ собственото си разследване и именно тук се крие и умелата игра със заглавието на романа.
Както в предходния роман, „Недовършеният ръкопис“, и тук Тилие задълбава в човешкото съзнание и извратеното мислене, което няма граници. Има тежки сцени и неведнъж читателят се сблъсква с болезнени и шокиращи моменти, които подчертават колко тъмни и разрушителни могат да бъдат човешките импулси. Докъде е готов да стигне човек в своите желания за власт и слава, това ни разкрива Тилие.
Темата за изкуството също е пряко засегната, като романът разкрива тъмните страни на четири негови проявления – литературата, изобразително изкуство, фотография и кино. Чрез тях Франк Тилие показва как изкуството може да бъде не само средство за създаване на красота и смисъл, но и инструмент за манипулация, изкривяване на реалността и начин да постигнеш най-ужасяващите си желания. Всичко в романа има своя двойник или „второ лице“- двете изчезнали момичета, двата времеви периода, двойствената природа на изкуството.
Макар първите 50 страници на романа да ми вървяха малко бавно, с развитието на сюжета бях запленена от историята. Тилие е майстор на изграждането на съспенс, лъжливите следи и игрите с читателя. Препоръчително е да четете романите в последователност, защото много от елементите са препратка към „Недовършеният ръкопис“ и най-вероятно последната книга „Лабиринти“, която ми предстои да прочета. Четенето на тази трилогия е истински пъзел, в който участваме и ние. Изключително много ми хареса и имам своите теории за загадъчното намигване, което ни е оставил Тилие в края на романа. Ще кажа само- отваряйте си очите на четири!
