„душите ни са нещо като хранилище на натрупаните от поколенията спомени.“
Японската литература успява много умело да докосва читателя със своите общочовешки истории, оригиналните идеи и магическия реализъм. С „Фотостудиото на изгубените спомени“ от Санака Хийраги се запознах благодарение на сляпата среща на Charly Wild.
Хийраги ни среща с Хирасака, който работи във фотостудио. То обаче е малко по-различно, врата към отвъдното, където починалите за последен път виждат живота си чрез снимки. Проследяваме историите на Хацуе, детска учителка, Ванигучи, член на якудза и Мицуру, малко момиче с трагична съдба. Както обикновено в японските истории ставаме част от спомените на героите и успяваме да изградим емоционална връзка с тях. В романа Хирасака не е просто разказвача, който ни превежда през живота, той също има своя мистерия за разгадаване.
Магическият реализъм е един от най-любимите ми елементи в японската литература. Той винаги успява да ме изненада и да предложи неочаквани обрати. Без да издавам подробности, ще спомена само, че героите са свързани помежду си по дълбок и невидим начин, дори без да го осъзнават- напомняне, че всъщност всички ние сме преплетени в една обща нишка.
„Фотостудиото на изгубените спомени“ е от онези книги, които оставят топлина в сърцето, в които доброто все пак побеждава, които дават надежда, че светът все още си струва. Романът ни заземява и ни показва, че в крайна сметка няма значение колко пари имаш, какво си постигнал и колко си важен, защото накрая остават само спомените. Един човешки роман, изпълнен с надежда, топлина и доброта.