„Две сестри“ от Давид Фоенкинос е роман за разбитото сърце, за падението на човешката душа след счупването на любовта, която е трябвало да продължи „докато смъртта ни раздели“. Макар и далеч от психологическия трилър, според мен, книгата постепенно ни разкрива докъде човек може да стигне в мъката и страданието си. Проследяваме историята на Матилда, която е влюбена в Етиен и с нетърпение очаква сватбата, но мъжът на живота ѝ я напуска. Светът на Матилда рухва, губи работата си и се принуждава да живее със сестра си Агата, която живее със съпруга си Фредерик и дъщеричката им Лили. Дали обаче това няма да се окаже голяма грешка, или ще предостави невероятна възможност на Матилда да премине от клуба на победените в този на победителите?
Фоенкинос изгражда образа на Матилда като търсещата идентичност. Авторът изследва детайлно как емоционалният шок от загубата на любовта може да дестабилизира психиката. След неочаквана и трудна раздяла много често губим сякаш част от себе си. Самотата се превръща в тягостен натрапник, щастието на другите е болезнено и изнервящо. Неспособността да се справим със собственото ни нещастие и да продължим напред отключват непоносимост към околните. Прекъсването на връзката с реалността обаче е повратният момент, невъзможността да приемем загубата ни тласка към грешни постъпки и избори. Раздялата, въпреки своята баналност, може да промени човек из основи. Матилда преживява тази метаморфоза, в крайност деградация, без дори да осъзнава.
„Сърцето на другия е царство, което не бе възможно да управлява.“
Фоенкинос пише с кратки и стегнати изречение, всяка дума е премерена и на мястото си, като започнем от заглавието „Две сестри“, в което се усеща разрива в семейните отношения. Акцентът се носи от поясняващото „две“, сякаш още от самото начало се подчертава дистанцията помежду им. Любопитен е подходът му към някои вътрешни мисли на персонажите, които са изкарани под линия, сякаш те са автори на книгата. Стилът на Фоенкинос е елегантен и ефирен, като в същото време описва сложни емоционални състояния.
Пред « Le Figaro » авторът споделя: „Исках да работя върху трудността на живота, когато човек няма причина за живот. Върху упадъка на любовта“, обяснява Давид Фоенкинос за тази книга, която той признава, че има известна прилика с оригиналния сценарий на „Жалуз“, филм с Карин Виар, който той режисира заедно с брат си, Стефан.“
Много интересна беше заигравката с романа „Възпитание на чувствата“ от Флобер, който беше любима референция на Матилда. Колкото повече го анализира, толкова повече потъва в собствената си лудост и неразбиране. Тънката критика, която автора отправя към книгите в „Две сестри“ за мен е доста парадоксална предвид естеството му на работа. Неговият персонаж страда от това, че е чел твърде много книги, защото е неспособна да разбере самата себе си, въпреки че блестящо анализира персонажите в книгите. Те са причината за болката и самият Фоенкинос твърди, че „Il faut lire bien entendu mais les romans ne servent à rien pour comprendre la vie“- „Хубаво е да се чете, но романите не помагат с нищо, за да разберем света“. Определено е смело твърдение, което не споделям. Но смятам, че неосъзнатото четене води до същото заключение.
Романът остави горчива нотка след прочита, трудно е да наблюдаваш падението на една разбита любов. Притеснителните моменти в началото се оказват фатални в края. „Две сестри“ е роман за болката, която остава, за човешката уязвимост, за която често забравяме, за самотата и нуждата от близост, която хората не виждат.
Споделям много интересно интервю с автора- „Вечеря с Дейвид Фоенкинос“.