„Целувката на ангела“ от Нанси Хюстън ни пренася във Франция през 50-те години на миналия век. Бурен период, в който отекват спомените от Втората световна война.
Миналото е белязало главните ни персонажи. Зафи, германка, имигрирала във Франция, носи срама на нацията, загубила войната. Зафи е персонаж, който е психологически „замръзнал“, за да не се разпадне под тежестта на миналото. Езикът като цяло заема фундаментална роля в романа, но немският за нея е езикът на насилието, на който са давани заповедите в лагерите. Тя го чувства като груб, остър и зацапан с кръв. Зафи избира да говори на френски, като го възприема за щит, за да дистанцира мислите от чувствата си. Тя се омъжва за Рафаел не от любов, а от нужда от убежище. Превръща тялото си в предмет, за да не чувства нищо. Най-силно проявява студенината си към детето ѝ. Тя не може да му даде топлина, защото самата тя е „празна“. За нея детето е продължение на една биология, която тя презира, това я тласка към крайни решения.
„{…} почти се докосва до отсъствието на Зафи.“
Андраш представлява втората вълна на европейската травма- Унгарското въстание от 1956 г. Той бяга от Будапеща след потушаването на революцията от съветските сили. Като унгарски евреин, той е оцелял от Холокоста, само за да попадне под ботуша на сталинизма. В Париж той е „свободен“, но живее в мизерни условия, работейки в ателие за поправяне на инструменти. Както много оцелели, той изпитва ирационален срам, че е жив, докато близките му са изчезнали. Това го прави неспокоен, интензивен и понякога саморазрушителен. Любовта му със Зафи е бурна, защото споделят една съдба. Единствено той разбира езикът на мълчанието. Тяхната среща е неизбежна катастрофа, двама души, носещи твърде много история, които никога няма да могат да изградят бъдещето си заедно.
„През това време, докато гледахме как госпожица Бланш пие мастика, се е разразила истинска драма: Зафи, банята, разгъната метална закачалка, бели плочки, червена кръв, Рафаел, викове, телефон, линейка, болница, спешно отделение, медицински сестри, колички, лекари, прегледи, консулти…“
Най-актуалният исторически пласт в романа е Алжирската война. Наблюдаваме колониалния парадокс, Франция, която току-що се е освободила от нацистката окупация, сега сама е окупатор в Алжир. Хюстън описва атмосферата на страх – полицейски час, расизъм към северноафриканците и жестокото потушаване на протестите (като клането в Париж през 1961 г.). Рафаел се опитва да игнорира войната чрез музиката, но тя нахлува в дома им, показвайки, че никой не може да остане неутрален. Докато Андраш се бори за хляба си, а Зафи се бори с демоните си, Рафаел се вълнува от съвършения тон на флейтата. Неговата привилегия е способността да не забелязва страданието на другите. Той отказва да види и да разбира травмата на съпругата си. А когато истината го застига, той се поддава на морален разпад, стигайки до зверства, присъщи на войната. Детеубийството е краен израз на невъзможността да се продължи животът в свят на лъжи.
Нанси Хюстън пише от ролята на всевиждащ разказвач, който се намесва и обяснява какво се случва с героите. Романът е изграден с бързи преходи, което носи кинематографичен ефект. Изреченията са кратки и въздействащи. В началото на романа стилът отразява състоянието на Сафи: той е плосък, монохромен. С пробуждането на страстта ѝ с Андраш, писането става по-богато, по-фигуративно и чувствено.
„прозорците са отворени, отвън нахлуват неделните звуци и миризми, хората са излезли да поработят и да побъбрят в градината си и изведнъж настъпва адът – викове и отломки, разкъсани трупове – и после пак така изведнъж всичко става отново спокойно и тишината и небесната синева се възвръщат…“
„Целувката на ангела“ разкрива свят, в който личната съдба е неразривно свързана с историческите катастрофи на XX век. Езикът, любовта и дори семейството се оказват недостатъчни, за да излекуват раните от миналото.
„Слаби сме, страхливи сме, но най-вече- уморени, уморени. Слепи и глухи сме, очите ни – затиснати от собствените ни ръце, гърлата ни – запушени от виковете ни.
Не знаем как да лекуваме болката си – знаем само да я предаваме, да я оставяме в наследство. Заповядай, скъпи.
Вървим напред чудновато и смешно – куцукайки, с разчекнати крака, единият – стъпил в дребните ни историйки, другият – в Историята на века.
Толкова е трудно да си прозорлив… Прозорлив, за да виждаш какво? Там, там (с насочен пръст), гледай!
Там не трябваше да правиш това, оттам започна всичко.
Не трябваше да се срещаш с този, а с онзи.
Колко главозамайващо произволни са траекториите ни! В какъв безумен безпорядък са подбудите ни! Какъв калейдоскоп са недоразуменията ни!“
