Този роман пронизва сърцето като мълния в тиха нощ. С всяка следваща страница болката се разгръща, нараства, разлива се като тъмен прилив, който не може да бъде спрян. Тъгата те обгръща бавно, прегръща те глухо и настойчиво, докато не усетиш как целият ти свят се променя под тежестта на прочетеното.
Един ден, в болницата, където работи Тимотео- уважаван хирург, пристига младо момиче след тежка катастрофа със скутер. Това момиче е неговата дъщеря, Анджела. Тя е на прага между живота и смъртта. Като лекар той разбира колко е тежко състоянието ѝ, като баща- се вкопчва в чудото. Във времето, в което чака съдбата да произнесе присъдата си, Тимотео започва изповед- сурова, болезнена, безмилостна.
“Но ти не умирай, Анджела, не умирай, преди майка ти да се приземи. Не позволявай на душата си да прекоси облаците, които тя сега гледа спокойно. Недей пресича курса на нейния самолет, остани, детенце наше. Не мърдай.”
Образът му предизвиква едновременно отвращение и безкрайно съчувствие. Колко тънка е границата между светлото и мрака в човешката душа. Един ден пред Тимотео се изправя Италия – жена от предградията, вулгарна, мършава, неграмотна, такава, от която той изпитва отвращение. Мислено той я обижда, не вижда в нея човешко същество, а мизерия. Ала именно това отвращение го тласка към най-грозното деяние- насилието. И все пак, от това насилие се ражда нещо неочаквано- любов. Любов, толкова силна, че ще разруши целия му свят.
“Дали обичах точно теб? Или обичах една любов, която исках, и още искам, от съдбата. Аз ще тръгна отново да се развявам по света и какво от това, че носталгията ще кара сърцето ми да потреперва също като зоб в разхлабил се венец. Всички имат едно забравено минало, което танцува зад гърба им. Сега те гледам и зная на какво ме учиш. Учиш ме да зная, че греховете се плащат, това правило може да не важи за всички, но за нас важи. Защото заедно с онова детенце изстъргахме и самите себе си.”
Цялата история е изповед към Анджела- един беззвучен монолог на баща, който се изправя пред собствената си съвест. Маргарет Мацантини успява с поразителна дълбочина да влезе в ума на мъжа. Пише така, че забравяш, че авторът е жена. Виждаш мислите, които никой не би признал, желанията, които разяждат отвътре. “Бих могъл да ти кажа, Анджела, че сенките на уличните лампи сякаш падаха върху ми като мъртви птици и че в сблъсъка им с предното стъкло виждах да се излива с шум всичко, което ми липсваше. И бих могъл да ти кажа, че когато давах газ и сенките пробягваха все по-бързо, в мен нарастваше желанието да запълня липсата с какъвто и да е пълнеж, с клин някакъв. Бих могъл да ти кажа много неща, които сега щяха да изглеждат верни, но тогава не са били такива. А каква беше истината, не зная, не си я спомням. Зная само, че летях към нея без никаква определена мисъл. Италия не беше нищо. Тя беше само черното фитилче на една газена лампа, а пламъкът беше отвъд нея и маслената му светлина обгръщаше всичко, от което се нуждаех, което ми липсваше“.
Композицията на романа е като затворен кръг- началото и краят се срещат в болката, в отчаянието, в тъгата. В средата пулсира омразата – към вулгарността, към непонятните избори, към самия Тимотео. Но между тези пластове се разгръща и най-дълбокото усещане за любов и вина, което литературата може да поднесе.
Стилът на Мацантини е великолепен. Тя единствена може да превърне нещо красиво в ужасяващо с едно единствено изречение- и обратното. „Кръвоизливът на живота чука в слепоочията ми. Като хематомьт в твоята черепна кутия. Сега зная, Анджела, ти оперираш мен.”
Четеш и сякаш гледаш филм, лента от чужд живот, която се развива пред очите ти, докато не усетиш как нещо в теб самия започва да угасва. Трудно се описват чувствата, които брилянтното перо на Мацантини създават.
Смъртта застава редом до всички персонажи. Тя е полет, но полет без посока- разперени криле над пропастта на собствената безнадеждност. Смъртта тук не е край, а усещане. Смъртта се крие в страховете на родителите – “Не можем да живеем в постоянни страхове. Трябва да я оставим да порасне. Страх ме беше да помисля: трябва да я оставим да умре”. Смъртта се крие в сенките, обвързва се с очакването, с усещането ., че е там и дебне, но все още не идва. “Отдалечават се, сякаш усещат студа на страшното преминаване, неподвижни в тази ничия земя, в която живота е спрял, а смъртта още не идва.”
„Чуй ме“ сякаш нашепва за неизбежната смърт, която грози Анджела. Темотео търси път след смъртта, той броди из разрушените кътчета на собствената си душа, докато светът продължава собствения си ход, безчувствен за мъката и болката на хората. “Болните долу са се спрели, пушат, седнали на пейка. Край лехите минава жена в палто с керемиден цвят. Човечеството, дъще моя, гъмжи, катери се, продължава да живее. Какво ще стане с нас, с мен, с майка ти? С китарата ти?”
Там някъде между смъртта, очакването, страховете, вината се откроява мимолетното щастие. “Бях щастлив, човек никога не забелязва щастието си, Анджела, и си зададох въпроса защо осъзнаването на такова благоприятно състояние винаги ни заварва неподготвени, разсеяни, така че познаваме само носталгията по него или непрекъснатото му очакване. В този момент бях щастлив и си казвах: щастлив съм! Щастлив за това малко от Италия…“
Мразех Тимотео, но в същото време страдах с него. През цялото време се борех между отвращение и състрадание, между осъждане и разбиране. С всяка страница усещах как неговата болка прониква все по-дълбоко, как се разлива в мен, докато не стане почти моя. И когато мъчителната му вина достигна своята горчива кулминация, когато разкаянието най-после намери място в сърцето му, почувствах странно примирение – като че ли и аз самата бях изминала неговия път към покрусата и прошката. Но променяме ли се всъщност, или се приспособяваме към болката, към смъртта? “И сега знаех, че не бях се променил, че си бях все същият и че може би изобщо не се променяме, Анджела, а само се приспособяваме./- А добре ли се учеше?/- Добре, за жалост./- Защо за жалост?/За жалост, защото после те изнасилих, за жалост, защото не плаках, когато умря баща ми, за жалост, защото не сом обичал никого, за жалост, Италия, защото Тимотео винаги се е страхувал от живота.”
В края на този роман останах без дъх – сякаш някой беше разтворил гърдите ми и беше оставил там болката на всички герои, болката на един мъж, който се разпада и събира наново, болката на един баща, който моли живота да пощади детето му. Останах с усещането, че през цялото време държах нечия ръка- ръката на Тимотео, на Анджела, на Италия- докато те преминават през смърт, вина, разруха, любов. И въпреки всичко, въпреки мрака, накрая остана една едва доловима светлина: че човешкото сърце, колкото и да бъде смазвано, продължава да търси- любов, изкупление, смисъл. И аз ще нося книгата в мен дълго- като белег, като шепот, като спомен за онзи миг, в който литературата ме разтърси до самата ми същност.
