Аз, която не познах мъжете, Жаклин Харпман
„Аз, която не познах мъжете“ е феминистки дистопичен роман от писателката и психоаналитик Жаклин Харпман. „The Cut“, онлайн приложението на списание „New York Magazine“, го сравнява с една от забележителните книги в жанра- „Разказът на прислужницата“ на канадската авторка Маргарет Атууд.
Тридесет и девет жени и едно момиче са държани в плен в подземна клетка. Пазачите са само мъже и никога не говорят с тях. Момичето е единствената затворничка без спомен за външния свят, никой от тях не знае защо е държан в плен, нито защо сред тридесет и девет възрастни има дете. Един ден се задейства аларма и пазачите бягат. След това затворниците успяват да избягат. Те се озовават в обширна, необитаема пустинна равнина, без никаква представа какво се е случило със света.
Именно темата за идентичността и женската идентичност са една от основните нишки, но всъщност по-големият въпрос е какъв е смисълът на живота, когато изграждането на връзки с другите е забранено и какво се случва в свят, лишен от мъже. Издаден още през 1995г., романът набира огромна популярност през 2020г. може би именно заради тази полова сегрегация, която е наложена, а не избрана. Или пък заради абсурдът на затвора и природата на „свободата“.
Една от най-смущаващите особености на романа е, че жестокостта не се проявява чрез физическо насилие, а чрез отсъствието на всякакъв смисъл и обяснение. Жените са държани в плен, без да знаят защо, от кого и с каква цел. Липсата на отговори се превръща в по-тежко наказание от самото затворничество, защото разрушава всякаква възможност за разбиране и надежда. Решението за повечето от тях е да се потопят в баналността на ежедневието- как ще сготвят морковите и месото, какъв ред ще използват, макар да нямат реален избор и повече от двете съставки. Тази рутина се превръща в единствена форма на устойчивост срещу хаоса на неизвестното.
Разказвачката, Малката, е най-младата от пленничките. Попаднала в затвора още като дете, тя няма спомен за живота извън клетката. Тя не познава любовта, близостта, семейството, желанието. Не познава мъжете. Не познава дори себе си извън границите на клетката. Малката започва да строи своята идентичност без основи, като любопитството се оказва най-силната ѝ форма на съпротива. Чрез нейния образ Харпман поставя въпроса какво остава от идентичността, когато човек бъде лишен от история, култура и социална среда. Интересен е контрастът между нея и по-възрастните жени. Те непрекъснато сравняват настоящето с изгубения си живот, говорят за любов, семействата си и всъщност сякаш миналото ги държи в плен. Другите страдат за изгубеното. Тя страда за онова, което никога няма да преживее.
Романът изгражда свят, в който отсъстват мъжете, но фокусът му не е противопоставянето между половете. По-важното е как хората изграждат връзки помежду си, когато са лишени от всички познати обществени модели. В тази история самотата минава отвъд липсата на хора. Тя е невъзможността да бъдеш напълно разбран. Невъзможността някой да сподели твоя вътрешен свят.
„Не ѝ пожелавах да умре, но как да ѝ пожелая да живее?“
Допада ми ролята, отредена на читателя. Ние не разбираме как функционира светът, също както Малката, читателят е оставен сам да интерпретира реалността, без ясни координати за време, място или причина. На фона на цялата мъка, болка, меланхолия на вечно търсещите жени стилът на Жаклин Харпман е спокоен, липсва патетичност и емоции. Тази повествователна сдържаност засилва въздействието на екзистенциалната самота.
В романа смъртта непрекъснато променя своя образ. В подземната клетка тя изглежда като единствения възможен край и дори като смисъл на съществуването. След появата на надеждата смъртта временно се отдалечава, превръща се в далечна мисъл, защото жените отново имат причина да продължат. Но когато телата отслабват и надеждата окончателно угасва, тя се завръща като единствено освобождение. Евтаназията се превръща в последен акт на милост и единствен избор, чрез който героините могат да запазят поне частица достойнство и власт над собствения си край.
„Аз, която не познах мъжете“ ме остави с празнотата, с усещането, че си надникнал в свят, в който всичко познато е изчезнало, но човешката нужда от смисъл продължава да съществува. Колко много от човешката ни същност се изгражда чрез другите!
В основата на „Аз, която не познах мъжете“ от Жаклин Харпман стои желанието на всеки да не бъде забравен, неговата история да бъде чута. Животът без свидетел, животът, който никой не е видял и никой няма да запомни се превръща в най-голямата екзистенциална заплаха. Самото съществуване започва да губи границите си и да се разпада в тишина, която не оставя следа.