13 ноември 2015г, около 21:40 ч. трима тежко въоръжени нападатели с автомати „Калашников“ и колани с експлозиви, влизат в концертната зала „Батаклан“. Там се провежда концерт на американската рок група Eagles of Death Metal пред публика от около 1500 души. Извършена от командос от трима терористи от организацията „Ислямска държава“ (ДАЕШ), тази трагедия е част от вълна от координирани атаки в Париж и Сен Дени, при които загиват 130 души, а над 400 са ранени. Това събитие представлява най-кървавото нападение, извършено на френска земя след Втората световна война. След тази нощ на ужас, президентът Франсоа Оланд незабавно обявява извънредно положение в цялата страна.
Няма да получите омразата ми
„Няма да получите омразата ми“ от Антоан Лейри, е дълбоко емоционална и разтърсваща изповед за отказа омразата да бъде следващата жертва на трагедията. Лейри губи съпругата си в „Батаклан“, като остава сам с 17-месечния им син Мелвил. Дни след трагедията пише кратко отворено писмо в социалните мрежи, адресирано до терористите, което достига до милиони хора по света и година по-късно прераства в книга, като намерението на автора е било да предаде суровата истина на своите емоции.
„Мислех си, че ако луната някога изчезне, морето ще се отдръпне, за да не види никой как плаче.“
В основата на книгата стои решението на Лейри да не позволи на омразата да се превърне в естествения отговор на преживяното. Той отказва да даде на насилието власт над самия себе си и над живота, който продължава след трагедията. Вместо да се остави на гнева и отчаянието, той избира да остане човек, да обича, да се грижи и да продължи напред, макар и с болката от загубата, която никога няма да изчезне напълно.
„Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв ви отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте.“
Образът на скръбта
Може да се направи интересен паралел между „Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри и „Скръбта е твар перната“ на Макс Портър. И двете книги са своеобразни разкази за живота след загубата на любим човек, за онези, които остават и трябва да намерят начин да продължат напред. И в двете произведения смъртта е началото на един друг, болезнен живот, в който отсъствието на обичания човек присъства постоянно.
В този смисъл грижата за малкия му син се превръща в своеобразен акт на съпротива срещу разрушението. Лейри не представя скръбта и живота като две взаимно изключващи се състояния. Напротив, книгата показва тяхното болезнено съжителство, човек може едновременно да изпитва непоносима болка от загубата и да намира сили да се усмихне на детето си.
Повествованието е директно, искрено и лишено от излишен патос, а емоционалната му сила идва именно от неговата простота. Тъгата по загубената любима непрекъснато се преплита със светлината, която носи присъствието на малкия Мелвил. Така книгата показва как да съхраниш човечността си в екстремна ситуация.
„Разбира се, да имаш виновник подръка, някого, към когото да насочиш силата на гнева си, е отворена врата, възможност временно да избягаш от страданието си. И колкото по-ненавистно е престъплението, колкото по-очевиден е виновникът, толкова по-оправдана е омразата ти. Мислиш за него, за да не мислиш за себе си. Мразиш го, за да не мразиш това, което с останало от живота ти. Ликуваш при смъртта му, за да не трябва да се усмихваш на тези, които са оцелели.“
