„Майко, сладко море“ от Жоао Пинто Коелю съчетава художествена измислица и автобиография. Историята проследява Ноа, който се запознава с майка си, Пейшънс, на 12-годишна възраст. Докато наблюдаваме сложната връзка между майка и син, любовта е описана като мъчителна, а миналото постоянно изплува на повърхността, като оглушителното мълчание скрива причините за изоставянето.
Романът е структуриран чрез полифонично повествование. Сюжетът е разгърнат през гледните точки на Ноа, Франк- ексцентричен йезуит, който кара пъстър Ролс-Ройс, и Пейшънс. Всеки от персонажите добавя към историята своите лични спомени.
Сиропиталището, театърът (където Ной и майка му работят) и пейзажите на Кейп Код се превръщат в символи, които отразяват вътрешната еволюция на героите. А природата, изобразена чрез морето, е едновременно спасение и пречистваща сила, но и метафора за бурните и непостижими емоции на героите. „Онова, с което океанът очарова, е всичко, което той не разкрива{…}“ Жоао Пинто Коелю поставя в центъра на романа фигурата на майката като основа на света.
„Нашите майки представляват връзката ни със света; ако загубиш своята, материята става чужда.“
„Майко, сладко море“ е определено един личен роман, който говори за травмата, тайните, изборите, които правим, отношенията между родители и деца и търсенето на идентичност. Макар към средата романът да ми беше леко бавен, идеята, че развръзката ще ме изненада, държеше любопитството ми нащрек, а фината поетичност на стила на автора доставя истинско удоволствие. Имайки предвид, че това е вторият португалски автор, който чета, със сигурност ще се запозная и с останалите книги на Жоао Пинто Коелю.
