„Утринно море“ на Маргарет Мацантини е роман за две паралелни съдби, споделящи една и съща болка, но едновременно с това толкова различни. Анджелина и синът ѝ Вито са италиански, принудени да се изселят от Либия от режима на Муамар Кадафи, а Джамила и синът ѝ Фарид са либийски бежанци, които се отправят към Италия, превеждани с лодки от безсъвестни каналджии. Живота им зависи от благосклонността на морето- тихият убиец за едни и спасението за други. То се превръща в надежда за един по-добър живот, но в същото време остава смъртоносна преграда, която отсява своите удавници.
Историческият контекст на романа ни въвежда първо в режима на Муамар Кадафи, който през 1970 г. изгонва италианците, заселили се в Либия по време на колониалния период. Те са лишени от домовете и имуществото си и принудени да напуснат страната, която са възприемали като своя родина. Именно тази травма бележи съдбата на Анджелина и Вито. Паралелно с това романът ни пренася в съвременността, когато ролите са обърнати- либийците бягат от война, разруха и бедност, търсейки спасение в Европа. Така Мацантини изгражда болезнена симетрия между миналото и настоящето, показвайки как историята се повтаря, но жертвите винаги остават едни и същи- обикновените хора.
Образът на майката като закрилница е изключително силен. Макар и Джамила да носи в себе си пустинята, тя трябва да се довери на морето, за да спаси своето дете. „Джамила е насекомо, което угасва. Сърцето й е фенер, старае се да продължи да свети. Докога? Докато може да осветява нощта на Фарид.“ Вито и Фарид от своя страна са олицетворението на невинността, именно децата са жертвите на авторитарния политически режим, тяхното бъдеще е ограбено. Те растат между граници, които не разбират и решения, които не им принадлежат. Макар стилът на Мацантини да не е силно описателен, изключително умело успява да изгради своите персонажи, които освен индивидуалност, носят в себе си колективната болка и страдание на цял един народ.
„Вито гледа морето. Веднъж майка му казала, че под краката на всяка западна цивилизация се намира незараснала рана, колективна вина. Майка му не обича онези, които се обявяват за невинни. {…} Никой народ, който е колонизирал друг народ, не е невинен. Казва, че повече не иска да плува в море, в което потъват лодки. Няма нищо по-лошо от една стара терористка. Продължава да залага бомби в мислите mu.“
Изборът на заглавието „Утринно море“ рисува картина, в която по изгрев морето е спокойно, равно като чиния и спокойно. Зад това обаче там отвъд хоризонта се крие истинското му лице, където се крият разбитите животи и мечти. За бежанците морето е безмилостна стихия, която „изтрива“ имена и истории. То е метафора за забравата и за безразличието на Европа. „От пясъка стърчат цветни парцали. Риза, джинси, които изглеждат празни, като дрехи, проснати на земята да съхнат. По нататък една обувка. После главите, раздени от жегата, хлътнали в пясъка. Коси и челюсти. Ръце като изсъхнали рожкови.“
Мацантини остава вярна на стила си. На границата между проза и поезия тя използва сурови метафора, които карат да усетиш текста на физическо ниво. Изреченията ѝ са кратки, накъсани и сякаш със свои собствен ритъм. Фактите просто са стоварени на масата и тежат. На моменти усещаш как морето те задушава, истината тегне над привидността. И трудно осъзнаваш как само на няколко километра от теб хора със същото ежедневие като твоето се борят да оцелеят, борят се за живота.
„Морето вече е минна галерия, затворена над главите им, къща на дявола. Дълбините са се изкачили на повърхността. Досега е била отчаяна, ужасена. Сега само очаква съдбата, последното решение на Историята. Плътта й е набраздена от пръските сол. Взира се, търси земя на място, където хоризонтът вече не съществува. Има само море. Морето на спасение-то сега е подгизнал кръг. Черно сърце.“
„Ръждата на носталгията скърцала между зъбите като пясък.“
„Утринно море“ не просто разказва за миграцията, а поставя морален въпрос за отговорността, паметта и способността на човека да разпознае собствената си болка в болката на другия. Мацантини успява да разруши дистанцията между „нас“ и „другите“ и показва, че болката няма националност, а страданието не познава граници. Романът внушава, че трябва да се изправим пред собствената си памет и отговорност като свидетели на една повтаряща се човешка трагедия.

