Пациент 488- Трилогия

пациент 488
☕︎ ~ 5 мин. за четене

Пациент 488

Една психиатрична болница. Един пациент. Един вик. Една Вселена.

Сара Геринген се впуска в нов случай, който не само ще я постави на границата между разума и безумието, но и ще я отведе до отговорите на един от най-дълбоките човешки въпроси. От Париж до остров Възнесение, през Минесота и дори коридорите на ЦРУ- историята те държи без дъх до последната страница.

Няма съмнение, че авторът знае как да ни потопи в едно завладяващо, смразяващо и понякога смущаващо произведение. Неговият опит като журналист и сценарист се забелязва в изграждането на сюжета и стиловите решения. Бьогле обича да си играе с редуването на кратки, експлозивни глави и по-бавни, по-интроспективни моменти, които допринасят за динамичността на историята, но в същото време изграждат дълбочина.  Сюжетът е комплексен, съчетаващи наука, история и глобални конспирации.

Изградих истинска връзка с героите – чувствах страха им, болката им, любопитството им, сякаш всичко се случваше пред очите ми. Бьогле умело успява да вдъхне живот на персонажите си като така създава връзка с читателя.

Научните експерименти, напрежението, психологическите пластове са изпипани до съвършенство. Той включва авангардни изследвания в областта на историята и науката, въпреки че понякога някои критици смятат, че преплитането може да изглежда невероятно или че личните идеи имат твърде голямо предимство пред разказа.

Заговорът

Честно казано, малко се притеснявах дали втората книга от поредицата за инспектор Сара Геринген – „Заговорът“, ще ми хареса. Обикновено във всяка трилогия именно втората част ми се струва по-слаба и не толкова вълнуваща. Но Бьогле успя да счупи този „карък“.

Отново сюжетът е изключително интересен и динамичен, а типичните за автора екзистенциални разкрития придават дълбочина и мащаб. Този път историята се впуска по-надълбоко във възхода на феминизма и реакцията на системата срещу него и по-скоро реакцията на мъжкото господство. – теми, които са едновременно смели и провокативни. Финалът, разбира се, е неочакван и напрегнат, точно както Бьогле умее да го прави.  

Друго, което ми допадна, беше задълбочените отношения между главните ни герои. Харесва ми, когато наблюдаваме и странична сюжетна линия, свързана с персонажите. Бих казала, че в “Заговорът” се наблягаше повече и над Сара и нейните вътрешни битки и преживявания. Персонажът на Сара е дълбок и човешки, тя се бори със страховете си и травмите, не се притеснява да се покаже и уязвима. Изборът основната тема да бъде смелите жени, които са готови да жертват живота си в името на справедливост и в същото време Сара да бъде по-уязвима и да разкрие слабостта си е доста любопитна. Сякаш Бьогле не се опитва да противопостави жените, а да даде примери на Сара, за да може тя да превъзмогне себе си.

Отново съм впечатлена от построяването на интригата и персонажите, които ми стават любимци. Въпреки доста негативните ревюта, които прочетох, смятам, че Бьогле умее да създава трилъри, които имат свой почерк. Въпросите, които той поставя в сюжета са достатъчно сериозни и те карат да се замислиш за собственото си съществуване, за да можем да му простим някои неточности или стилови размивания. Редно е и да отбележим, че трилърите му са философски и основани на конспиративни теории, базирани на реална фактология. Тоест не очакваме типичните за жанра мотиви.

Le Parisien описва стила му като: „Писането на Бьогле е нервно, плавно, безкомпромисно, понякога ледено.“ Никола Бьогле прекарва четири години, потапяйки се в изобилие от документи, от гръцко-римски митове до основополагащите текстове на монотеистичните религии, включително феминистки произведения на Симон дьо Бовоар и Елизабет Бадинтер. „Нашето колективно несъзнавано е обусловено от коварна пропаганда, която отъждествява жените със злото“, твърди той. „Тази мизогиния се увековечава, като на децата ни се разказват гръцки митове, които легитимират културата на изнасилване (Зевс се превръща в бик, за да изнасили Европа), или като вещиците се изобразяват като грозни, яздещи метли, което ги свежда до ролята им на домакини.“ Идеалист, авторът вярва, че художествената литература може да промени начина на мислене.

Дяволският остров

„Дяволският остров“ е последната книга от трилогията за полицай Сара Геринген. Определено стилът на Никола Бьогле много ми допада – ненатрапчив, динамичен и от онези, които те поглъщат напълно с оригиналността на сюжета.

Смятам, че при трилърите и криминалните романи, както и при любовните истории, често се появяват повтарящи се мотиви и елементи. Затова бих препоръчала трите книги да се четат с известно време между тях.

Аз лично направих грешката да се впусна от една книга в следващата и може би затова „Дяволският остров“ ми се стори най-слабата от трилогията. Макар сюжетът да беше напълно различен и също толкова интересен и обещаващ, с добър обрат и типичните за Бьогле мотиви, усещането ми беше, че този път историята е малко претупана. Не съм фен на бавните трилъри и прекалено дългите описания, но тук ми липсваше именно това – малко повече дълбочина и атмосфера. За сметка на тези леки „критики“ мога да заявя, че това бе най-смущаващата книга от трите. Тук освен трудността, пред която се изправя Сара- да разкрие убийството на баща си, докато всъщност разкрива неговите тайни, наблюдаваме докъде са готови да стигнат хората, които са изправени пред пропастта, колко чудовищни могат да бъдат те.

Темите, засегнати в „Дяволският остров“ са депортирането и изоставянето на хора в Назино през 1933г., епигенетичната революция.

Препоръчвам поредицата – тя беше вълнуващо преживяване, а главните персонажи успяха да ми станат истински любимци. Обичам, когато персонажите имат своите слабости, вътрешни битки и моменти на уязвимост – именно това прави историите на Бьогле толкова човешки и близки дори когато са обвити в мрак и мистерия.

Сюжет
10
Стил
6
Емоция
8

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *