Романът „Небе“ от Миеко Каваками ни запознава с 14-годишно кривогледо момче, наричано „Очи“, което е подложено на ужасен тормоз в училище. То намира сродната си душа по съдба у Коджима, която също е тормозена. Двамата изграждат връзка по-скоро въз основа на общата болка и самота. Комуникацията помежду им основно се осъществява чрез бележки, което илюстрира интимността, крехкостта и дълбочината на споделянето, сякаш този епистоларен стил ги сближава в общата болка.
Особено силно в романа е противопоставянето между страданието и опита то да бъде осмислено. Коджима възприема своята слабост за сила и тормоза като начин да изгради себе си и характера си. Изключително въздействащ е разговорът между двамата ни главни персонажа, които се опитват да открият смисъл в насилието.
В диалога между главния ни персонаж и Момосе се откроява другата перспектива, тази на насилниците, която е изключително важна, макар и смущаваща, защото разкрива механизмите, чрез които жестокостта се нормализира. За тях няма значение кой стои пред тях, няма конкретна причина просто малшанс, че ти си им пред очите. Според Момосе, той не е длъжен да се съобразява с чувствата на околните и за него моралната скала добро-лошо няма нищо общо с насилието, което прилага. Логиката на насилниците е изкривена, тя е създадена да оправдае съвестта им, но още по-страшното е как в модерния свят тя заема все повече място и сякаш се превръща в нещо нормално. Момосе дори стига до манипулация, чрез която прехвърля собствената си вина на жертвата.
„Ако не ти харесва, от теб за-виси да го спреш. От никой друг. Просто е. Онова правило, че трябвало да се държиш с другите, както искаш те да се държат с теб, е глупост. Пълна глупост. Това е нещо, което си втълпяват хората без никаква власт и никакъв талант.“
Откроява почти нихилистичен възглед за света. В думите на Момосе личи убеждението, че нищо в живота няма истински смисъл и че хората сами си измислят утешителни обяснения, за да понесат болката и несигурността. Така насилието вече не изглежда просто като проява на жестокост, то дори е оправдано, защото всъщност нищо няма смисъл.
„Знаеш ли какво, ад няма. Всичко е измислица. Съчинили са го. Нищо не е имало смисъл, затова е трябвало да създадат някакъв смисъл. Слабаците не могат да се справят с действителността. Не могат да се справят с болката или тъгата, камо ли с очевидния факт, че нищо в живота всъщност няма значение.“
Каваками отправя критика и към пасивните насилници. Тези, които виждат, но не реагират, тези, които стоят на страна и чрез пасивността си заемат страната на насилника, било то от страх, или от „нали не ми се случва на мен, не ме интересува“.
„Другите се преструват, че не знаят какво се случва. Правят мили очи на онези, които тъпчат нас, за да се ползват с благо-разположението им и за да не им се случи същото. Държат се така, все едно ръцете им са чисти, но не са. Те не разбират, изобщо не разбират. Изобщо не се различават от онези, които ни нараняват. Единствените, които не са замесени с насилниците, сме ти и аз.“
Изкушавам се да направя паралел между „Небе“ и „Самотен замък в огледалото“ на Мизуки Цуджимура, роман, който също разглежда темата за тормоза в училище, но там персонажите успяват да избягат от реалността и да открият приятелство и принадлежност. В сюжета е преплетен и магически реализъм, който отдалечава романа от „Небе“ на Каваками, която представя жестоката истина със сцени на насилие.
„Небе“ е разтърсващ роман, който поставя болезнени, но необходими въпроси за насилието, смисъла на страданието и границите на човешката жестокост.

