Месец ноември беше доста ползотворен и обещаващ. Запознах се с невероятни истории, които се превърнаха във вдъхновение. Осъзнах колко талантливи български автори имаме на българската литературна сцена. За повечето от книгите може да намериш ревю в блога ми.
Изключително вдъхновяващо е да четеш за жени, които имат смелостта да се изправят срещу установените порядки на обществото- жени, които не се страхуват да изразят мнението си, които следват мечтите си докрай и вярват в истинската, пламтяща любов.

Романът доста напомня на историята за Франкенщайн в атмосферата от сериала “Викторианска готика”. Бакстър, блестящ хирург, от когото всички изпитват страх заради външността му и изключително дразнещия му глас, възкресява младата Бела, която се е самоубила. Има едно уловка обаче- мозъкът и е на девет месечно бебе.

Поезията е танц на думите — нежна мелодия, която докосва най-тихите кътчета на сърцето. Тя шепти, лекува, прегръща с усещания и остава дълго след последния ред.

“През пролетта на 1998 година Блума Леньн закупи от една книжарница в Сохо стар екземпляр на „Поеми“ на Емили Дикинс и като стигна до втората поема на първата пряка, бе прегазена от автомобил.”

20-те години на миналия век в Лондон- време на промяна, когато жените се борят за равни права, разчупват стари представи и поемат по пътища, които „противоречат на естествения ред“. Сред тях е и Попи Денби – младо, на пръв поглед наивно момиче, което пристига в столицата, за да помага на леля си Дот, а неусетно се оказва въвлечено в света на суфражетките и в сърцето на една заплетена мистерия.

Също както и в първата книга тук се срещаме с клиника за душата “Кокоро”, в която решението за всеки проблем е… котка. Това е “Ще ви предпишем още една котка”.

Четеш, потъваш… и когато най-накрая изплуваш, осъзнаваш, че част от историята все още е в теб- като шепот, като следа от нечии пръсти, като легенда, която не иска да си тръгне.

Сложен психологически трилър, който ще те отвее от напрежение особено, ако го слушаш в Сторител.

“Моите приятели” на Фридрик Бакман е една топла история за тихите постъпки на приятелите ни, които винаги са до нас, за онова лято, в което се случи всичко и нищо, в което порастваш и което е последното, за завладяващата притегателна сила на изкуството, за усмивките, топлотата и усещането, че винаги има някой до теб.

Сюжетът представя Фолет- майка ѝ е жертва на домашно насилие от баща ѝ, защото не се подчинява на неговия порок – пиенето. Една история позната до болка на много хора и още по-въздействаща, когато е разказана през погледа на 7-годишно момиче. Една вечер всичко се преобръща след поредния скандал, в който майката на Фолет, Мая, отказва да даде пари за алкохол на Джо, тя полита от един мост и губи живота си. Няколко часа по-рано отчаяно търси помощ от Видам, социалният работник, който помага на семейството. Бащата влиза в затвора, а Фолет, нежелана от баба си, попада в социален дом. Именно там тя намира своето ново семейство в лицето на приятелката ѝ Нина, възпитателката Бене, Стиви и „моята калинка“. Действието разкрива и в период от 20 години тя разнищва истината за онази нощ и планира своето възмездие.

