Февруари се оказа месец на граници, географски, езикови и вътрешни. Месец, в който литературата ме поведе на пътешествие из Източна Европа, но през един различен поглед. Срещнах автори, родени в страни като Унгария и бивша Чехословакия, които избират да творят на френски език и именно чрез тази дистанция разказват още по-силно за своите корени.
С „Голямата тетрадка“ на Агота Кристоф преживях суровата, безмилостна атмосфера на войната и детството, белязано от жестокост.
В „Мавзолей“ на Ружа Лазарова усетих тежестта на тоталитарното минало и тихите му отражения в личната съдба.
„Одисея на момичетата от Източна Европа“ на Елица Георгиева ми припомни какво означава да израснеш между два свята с акцент, с памет и с носталгия.
Потънах и в любимата си Маргарет Мацантини с „Утринно море“ – роман, който ме отведе в Либия и ме накара да усетя болката и сложността на разселването.
Ако трябва да обобщя, февруари беше месец на миграцията. На тръгването, изгнанието, желаното бягство и на насилственото откъсване.
За контраст си позволих и малко мрак със „Сияние“ на Стивън Кинг, едно потапяне в психологическия ужас и самотата. И един от най-добрите трилъри които съм чела някога, „Недовършеният ръкопис“ на Франк Тилие. Беше наистина уникално изживяване.
„Очите на Мона“ на Тома Шлесер събуди у мен нещо съвсем различно, едно тихо, красиво желание да рисувам, да гледам по-внимателно, да улавям светлината.
Нямаше как да не присъства и малко поезия, затова се потопих в стиховете на Петър Чухов и „В края на леглото“, който ме докосна изключително много и за когото скоро ще ви разкажа, и Константин Трендафилов с „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“.
Февруари беше месец на движение през държави, езици, истории и вътрешни състояния. Месец, който ми напомни, че литературата също е форма на миграция, напускаш себе си за малко и се връщаш променена.
