„Мавзолей“ на Ружа Лазарова проследява личната съдба на три поколения жени- Габи, Рада и Милена, като същевременно представя анализ на българския тоталитаризъм. Всяко една от трите съдби обрисува период от историята на комунизма в България. Габи живее в периода на установяване на режима, „враговете на народа“, които просто изчезват от живота ти сякаш никога не са съществували. Рада преминава през периода на развития социализъм, разкъсвана между омразата към строя и инстинкта за оцеляване. Тя илюстрира първите скрити желания за промяна. Милена търси своята идентичност в разпада на режима и прехода към демокрация.
В центъра на повествованието е животът през развитието и разпада на комунизма. Страхът и мълчанието са основния фокус и предопределят последващите поколения. Идеологията ясно подменя ценностите правейки „дружбата със СССР“ по-важна от личната свобода. В основата на романа обаче не стои стремежът към героизиране на колективната съдба или към мащабна историческа диагноза, а значимостта на отделната личност в условията на потискаща система.
„Именно в дълбините на това мълчание бих искала да се гмурна, там, където животът вече не съществува, но където майка ми Рада и толкова други живяхме. Бих искала да усетя от-ново тежестта на тази плътна маса мълчание, за да се доближа до действащите лица и да ги съживя. Но как да се опише ежедневието на хора, които мълчат година след година? Как да се разкаже тази безкрайна поредица от дни, унищожени от страха да говориш?“
В своята структура романът е леко фрагментиран, редуват се гледни точки, времена като наподобява паметта- несигурна, накъсана. В същото време това създава динамика на сюжета и романът буквално те поглъща. Чрез тази ретроспекция успяваме да си обясним белезите, които съвременното общество все още носи. В никакъв случай обаче това не е оправдание, а по-скоро опит за разбиране на механизмите, чрез които страхът се възпроизвежда и след формалния край на режима.
„Никога няма да можем да се освободим от параноята. Носим я като вирус, който отслабва имунната система, като необратима модификация на ДНК. Тази подозрителност, която кара майка ми винаги да бъде нащрек на пазара, убедена, че продавачката ще я излъже, ще й пробута изгнил плод, ще я мине в рестото. Тази недоверчивост, която ни кара да се съмняваме в новините, която пречи на телефоните да станат безобидни предмети.“
Романът засяга и една много актуална страна в съвременното ни общество относно комунизма, а именно „ползите“ от режима. Лазарова разкрива този процес като форма на избирателна памет – памет, която задържа усещането за сигурност, социална подреденост и предвидимост, но изтласква насилието, репресиите, страха и липсата на свобода.
„Търсенето на добрите страни на комунизма след падането му стана любимо занимание на онези, които се бяха възползвали от него или не го бяха живели.“
В романа образът на мавзолея функционира като централен митологичен и идеологически символ на комунистическия режим. Той не е просто архитектурна структура или място за поклонение, а сакрализирано пространство, което концентрира в себе си власт, страх и илюзия за вечност. В по-дълбок план мавзолеят символизира невъзможността на комунистическата система да приеме смъртта както физическа, така и идеологическа.
„Мавзолеят беше едно от великите тайнства на комунизма- основополагащо, каквото е чудото на възкресението за християнството, този „опиум за народа“. Носеха се слухове за състоянието на тялото, за противоядрените бункери, за подземните коридори, свързващи сградата със стратегически места в града.“
Невъзможно е да не се направи паралел с творчеството на Георги Господинов, тъй като и двамата автори предлагат различни, но еднакво въздействащи подходи към художественото осмисляне на комунистическото минало в своите произведения. При Ружа Лазарова комунизмът е представен като физическо и психическо насилие, мавзолеят е символ на смъртта и застоя, а акцентът е върху оцеляването на индивида срещу репресивната машина. При Господинов той е се разглежда през „дефицита“- липсата на банани, празнотата на панелните апартаменти, детството в следобедните часове. Господинов изследва как идеологията се промъква в малките, всекидневни предмети и спомени. Господинов използва фрагмента като за а него социализмът не е права линия, а „складирани“ в съзнанието спомени. И при двамата социализмът не е приключил с падането на Берлинската стена, а продължава да живее в нас като „неразказана история“.
„Тези истории – на майка ми, на бабите и дядовците ми, на баща ми – трябва да бъдат разказвани в сегашно време, плоско граматическо време без релеф, без нюанси, едно сегашно, което не свършва, а смазва миналото и бъдещето в нагнетена магма, като ден без надежда. Едно повтарящо се и зашеметяващо сегашно време, което ви приобщава, стича се до вас и ви удавя.“

