Страхът съпътства човечеството от най-древни времена, а историите за чудовища, демони и необясними явления са сред първите опити да осмислим непознатото. През вековете литературата на ужаса непрестанно променя своите образи и художествени форми, отразявайки страховете, вярванията и обществените тревоги на различните епохи. От древните митове и средновековните представи за ада до готическите замъци, призрачните видения и психологическите трилъри, жанрът постепенно насочва погледа си от свръхестественото към мрачните дълбини на човешката природа.
Още в шумерската, древногръцката и римската култура откриваме същества и сюжети, които по-късно ще се превърнат в основополагащи за литературата на ужаса. Демони, духове, вампироподобни създания и чудовища населяват митовете и религиозните вярвания, въплъщавайки човешкия страх от смъртта, отвъдното и непознатите сили.
Още в Античността откриваме и един от най-ранните запазени образци на класическата история за обитавана от призраци къща. В свое писмо римският писател Плиний Млади (61 – около 113 г. сл. Хр.) разказва за изоставен дом в Атина, чиито обитатели били измъчвани от зловещия звън на вериги и привидението на окован старец. Единствено философът Атенодор се осмелил да прекара нощта там, а срещата му с призрака довела до разкриването на отдавна погребана тайна.
През Средновековието представите за ужаса са неразривно свързани с религията, греха, дявола и вечните мъки. Страхът от божественото наказание и демоничните сили намира отражение както в литературата, така и в обществените вярвания. Едно от най-влиятелните произведения е „Божествена комедия“ на Данте Алигиери, чието изображение на Ада оставя трайни следи в европейското въображение. По-късно Джон Милтън обогатява образа на Сатаната в „Изгубеният рай“.
През XVIII век ужасът постепенно се утвърждава като самостоятелно литературно явление. През 1764 г. Хорас Уолпол публикува „Замъкът Отранто“, смятан за първия готически роман.
Мрачните замъци, тайните проходи, загадъчните престъпления, свръхестествените явления и потискащата атмосфера се превръщат в характерни белези на новия жанр. Сред неговите значими представители са Ан Радклиф и Матю Грегъри Луис.
През 1818 г. Мери Шели публикува „Франкенщайн“, който поставя фундаментални въпроси за границите на научното познание, сътворението и отговорността на човека към създаденото от него. Година по-късно Джон Полидори публикува „Вампирът“, с което допринася за изграждането на съвременния литературен образ на вампира. Особено значение има и творчеството на Едгар Алън По, който постепенно премества източника на страха от външния свят към разстроеното човешко съзнание.
Към края на XIX век литературата постепенно напуска изолираните замъци и свръхестествените пространства, за да насочи вниманието си към човешките страхове, нравствените противоречия и престъпленията. Робърт Луис Стивънсън изследва двойствеността на човешката природа в „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“. Престъпленията на Джак Изкормвача през 1888 г. допълнително засилват общественото увлечение по образа на неуловимия убиец.
Ужасите стават популярни през 20-те години на ХХ век с появата и възхода на американските „pulp“ списания (за евтини сензации). Първото подобно списание е „Странни приказки“ („Weird Tales“), чийто първи брой е публикуван през март 1923 г.
Историята на литературата на ужаса е и своеобразна история на човешките страхове. Всяка епоха създава своите чудовища, влагайки в тях тревогите, вярванията и противоречията на собственото си време. От древните демони и средновековния дявол до готическите призраци, космическите създания и серийните убийци, образите на злото непрестанно се преобразяват.
