„Хвърчилото“ от Летисия Коломбани ни отвежда в Индия, страна на силно вкоренени традиции, където бедността и мизерията често са начин на живот, а строгото класово разделение разединява обществото и обрича най-уязвимите.
Главната героиня Лена заминава за Индия, напълно непозната и далечна за нея реалност, водена от нуждата да намери себе си и да избяга от личната си болка. Това пътуване обаче се превръща не просто във вътрешно търсене, а в болезнено сблъскване с една коренно различна култура, в която жените са лишени от основни човешки права.
В свят, където образованието за момичетата е лукс, а ранните бракове са норма, жените са принудени да работят тежък физически труд без реално възнаграждение, да раждат деца и да живеят в постоянна несигурност. Насилието, физическо и сексуално, е част от ежедневието, а страхът и мълчанието поддържат този порочен кръг жив. Именно такава Индия разкрива Коломбани – сурова, несправедлива и болезнено реална.
Лена обаче отказва да остане просто свидетел. А всичко започва с едно десетгодишното момиче, Лалита, което си играе само с хвърчило. Лена избира да застане до най-уязвимите и да им подаде онова, което им е било отнето- шанс. Създава училище, което се превръща в убежище и надежда, място, където момичета и момчета се учат не само да четат и пишат, но и да познават света чрез история, география и английски език. А чрез бойните изкуства те откриват нещо още по-важно- силата да защитават себе си, достойнството си и правото си на бъдеще.
Всеки път, когато Лена направи крачка напред, животът сякаш я удря с шамар и я връща в изходна позиция. Училището започва да дава плодове, надеждата покълва – и точно тогава всичко е сринато от уредената сватба на едно от децата. Традицията се оказва по-силна от мечтите, а промяната е бавна и болезнена. Защото за да счупиш един модел, са нужни не само смелост и желание, а време, поколения и жертви. И е трудно да проумееш как, докато ние сме свидетели на стремглавото развитие на човечеството и неговата еволюция, в една толкова близка реалност момичетата все още не притежават собствения си живот.
Barnes & Noble описват романа като смел опит да се разгледат климатът на Индия и условията, в които живеят много от жените и децата там, чрез очите на героиня, която идва „отвън“ и покана към съпричастие и размисъл за социален прогрес и равенство.
Въпреки, че на моменти стилът на авторката не ми допадаше, сякаш малко безчувствен, Коломбани успява да ни докосне с историята, да ни разгневи, да ни накара да се замислим за всичко, което приемаме за даденост и не оценяваме, докато за други то е далечна мечта, да се борим за правата си и да отстояваме себе си. „Вие не сте Вашата страна, Вашата раса, Вашата религия. Вие сте своето собствено „аз“ с неговите надежди и увереността, че притежавате свобода. Намерете това „аз“, придържайте се към него и ще бъдете в безопасност.“
