Будапеща и Виена: пътуване през историята и литературата

Тази година рожденият ми ден се случи някъде между Будапеща и Виена- между непознати улици, есенна светлина, красиви фасади и книги, които се появяваха по пътя почти като знаци.

В Будапеща те бяха навсякъде. По витрините на книжарниците, в старите червени павилиони под дърветата, в малките улични щандове, пред които неволно забавяш крачка. Книги на езици, които не разбираш, и все пак изпитваш онова познато желание да ги докоснеш, да ги разлистиш, да отгатнеш историите зад кориците им.

Виена ме посрещна с великолепието на Австрийската национална библиотека. Влизаш и за миг забравяш настоящето. Над теб се разгръщат фрески, около теб се издигат редици от тъмно дърво и хиляди томове, а времето сякаш е станало видимо. В тези книги сякаш е събрана паметта на поколения хора, които са чели, мислили, търсили и оставяли след себе си думи.

Може би има нещо много красиво в това да посрещнеш още една година от живота си на път. Да бъдеш далеч от всекидневното, да вървиш из чужди градове и да откриваш сред тях нещо напълно свое.

Будапеща и Виена – между белезите на историята и имперското великолепие

Будапеща е по-драматична. Дунав я разтваря на две, хълмовете на Буда гледат към величествената Пеща, а вечерните светлини придават на града почти театрална красота. Има нещо едновременно сурово и романтично в нея- следи от имперско великолепие и белези на историята. Дупките от куршуми по фасадите от 1945 и 1956 стоят. Обувките на кея са на самото място. Руини баровете са буквално разрушени сгради, в които някой е внесъл стари мебели и е пуснал музика, вместо да чака ремонт. Едно общество, което е загубило две трети от територията си, преживяло е окупации и въстания, е решило да не се преструва, а да си направи бар в развалината.

Виена е различна. По-сдържана, подредена, почти церемониална в красотата си. Духът на Виена е в едно противоречие: това е град, построен да изглежда вечен от империя, която е знаела, че си отива. Държава, събрала дузина народи, които вече се разпадат, си поръчва фасади от всички епохи наведнъж, за да изглежда, че винаги е била тук. Тридесет години по-късно империята я няма, а сградите стоят.

И точно в тези последни десетилетия, зад тържествените фасади, Виена ражда почти всичко, което ще определи XX век. Фройд открива несъзнаваното на десет минути оттук. Климт и Шиле рисуват тела вместо алегории и предизвикват скандал. Малер преобръща симфонията, Шьонберг разбива тоналността.

Може би най-хубавото в подобни пътувания е вдъхновението, което остава след тях, в образите, в думите и в книгите, към които се връщаме с нов поглед.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *